Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

— Петрол от шисти?

— Аха.

— Това ли е процесът, над който работеше, докато беше на Земята? — каза го неволно и се учуди донякъде на собствените си думи. Той се засмя.

— Докато бях в ада — да. Сега съм на Земята.

— Колко произвеждаш?

— Двеста барела на ден.

Тъжна нотка се промъкна в гласа й:

— Това е процес, с който някога възнамеряваше да пълниш по пет влака с цистерни на ден.

— Дагни — сериозно каза той и посочи цистерната, — един галон струва повече от цял влак в ада — защото това е мое, цялото, всяка капка, и ще бъде похарчено единствено за мен.

Той вдигна изцапаната си ръка, показа мазните петна като съкровище, а черната капка на върха на пръста му проблесна на слънцето като скъпоценен камък.

— Мое — каза той. — Позволила си им да те победят, като те накарат да забравиш какво означава тази дума. Как я усещаш сега? Трябва да си дадеш шанс да я научиш отново.

— Скрил си се в някаква дупка в пустошта — сурово каза тя — и произвеждаш двеста барела петрол. При условие, че можеше да наводниш света.

— За какво? За да храня мародерите?

— Не! За да спечелиш състоянието, което заслужаваш.

— Но сега аз съм по-богат, отколкото в онзи свят. Какво е богатството, ако не средство за увеличаване на живота? Има два начина, по които може да се постигне: или като се произвежда повече, или като се произвежда по-бързо. И точно това правя аз: произвеждам време.

— Какво искаш да кажеш?

— Произвеждам всичко, от което имам нужда, работя, за да подобря методите си, и всеки час, който спестявам, е час, добавен към живота ми. Отнемаше ми пет часа да напълня тази цистерна. Сега ми отнема три. Двата, които съм спестил, са мои — толкова безценно мои, колкото ако бях преместил гроба си с два часа напред за всеки пет, които ми остават. Това са два часа, освободени от една задача, за да бъдат инвестирани в друга — още два часа, в които да работя, да раста, да се движа напред. Това е спестовната сметка, която трупам. Има ли някакъв сейф, който да може да запази тази сметка във външния свят?

— Но какво място имаш за движение напред? Къде е пазарът ти?

Той се разсмя.

— Пазар? Сега работя за полза, не за печалба — за моя полза, а не за печалбата на мародерите. Само тези, които добавят нещо към живота ми, а не тези, които го поглъщат, са моят пазар. Само тези, които произвеждат, а не онези, които консумират, могат изобщо да бъдат нечий пазар. Имам си работа със създатели на живот, не с канибали. Ако петролът ми изисква по-малко усилия, за да бъде произведен, аз искам по-малко от хората, на които го продавам за нещата, от които имам нужда. Добавям допълнителни мигове към живота им с всеки галон мой петрол, който изгарят. И понеже са хора като мен, те продължават да изобретяват по-бързи начини да правят нещата, които правят, така че всеки от тях ми дарява допълнителна минута, час или ден с хляба, който купувам от тях, с дрехите, с дървения материал, с метала — той погледна Голт, — допълнителна година с всеки месец електричество, което купувам. Това е нашият пазар и така работи той за нас, но не по този начин работеше във външния свят. В какъв канал изливаха там дните ни, живота ни, енергията ни? В каква бездънна, лишена от бъдеще клоака от неща, за които не се плаща? Тук търгуваме постижения, а не провали, стойност, не нужди. Свободни сме един от друг, и все пак всички растем заедно. Богатство ли, Дагни? Какво по-голямо богатство от това да притежаваш собственото си Аз и да го прилагаш, за да растеш? Всяко живо същество трябва да расте. Не може да стои неподвижно. Трябва да расте или да загине. Погледни — той посочи растение, което се бореше да се изправи изпод тежестта на една скала, с дълго, чепато стъбло, усукано от чудовищната борба, с клюмнали, жълти останки от неоформени листа и една-единствена зелена издънка, втурнала се нагоре към слънцето с отчаянието на последно и пропиляно напразно усилие. — Това ни причиняват там, в ада. Представяш ли си ме да му се подчиня?

— Не — прошепна тя.

— Представяш ли си той да му се подчини? — той посочи Голт.

— Боже, не!

— Тогава не се учудвай от нищо, което видиш в тази долина.

Тя остана безмълвна, докато отминаваха. Голт също мълчеше. На един далечен склон, в гъстата зеленина на гората, тя видя как един бор внезапно се навежда надолу, описвайки крива, като стрелка на часовник, и пада рязко някъде в гората. Тя знаеше, че това е предизвикано от човек.

— Кой е дървосекачът тук? — попита тя.

— Тед Нилсън.