Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

Сноп искри се издигна нагоре, някъде дълбоко в мъглата и тя видя широкия гръб на майстор, чиято ръка махаше и даваше сигнал, сочейки към някаква невидима задача. Главата му се отметна рязко назад, за да изкрещи заповед, тя зърна профила му и дъхът й секна. Стоктън видя това, разсмя се и викна в мъглата:

— Ей, Кен! Ела! Водя ти стар приятел!

Тя гледаше Кен Данагър, докато той се приближаваше. Великият индустриалец, когото тя се беше опитвала толкова отчаяно да задържи на бюрото му, сега беше облечен в изцапани работни дрехи.

— Здравейте, госпожице Тагарт. Казах ви, че скоро пак ще се срещнем.

Тя наведе глава в знак на съгласие и поздрав, но ръката й стисна силно бастуна, докато стоеше и преживяваше отново последната им среща: измъченото едночасово чакане, сетне вежливото, дистанцирано лице зад бюрото и издрънчаването на стъклената врата, затворила се зад непознатия. Мигът беше толкова кратък, че двамата мъже пред нея можеха да го възприемат само като поздрав, но когато тя вдигна глава, погледна Голт, и го видя да гледа към нея, сякаш знаеше какво чувства. Видя го как вижда по лицето й, че е разбрала, че тъкмо той е излязъл от кабинета на Данагър онзи ден. Неговото лице не й отговори: по него се четеше израз на изпълнена с уважение строгост, с която човек се изправя пред факта, че истината е истина.

— Не го очаквах — меко каза тя на Данагър. — Никога не съм очаквала да те видя отново.

Данагър я гледаше сякаш тя е едно обещаващо дете, което някога е открил и сега му е приятно да наблюдава с любов.

— Знам — каза той. — Но защо си толкова шокирана?

— Аз… просто е толкова абсурдно! — тя посочи дрехите му.

— Какво не е наред?

— Значи това е краят на пътя ти?

— Нищо подобно! Това е началото.

— Към какво се стремиш?

— Минно дело. Не въглища обаче. Желязо.

— Къде?

Той посочи планините.

— Точно тук. Да знаеш Мидас Мълиган някога да е правил лоша инвестиция? Ще се изненадаш какво може да се извади от това парче скала, стига да знаеш къде да гледаш. Точно това правя — гледам.

— Ами ако не намериш никаква желязна руда?

Той вдигна рамене.

— Има други неща за вършене. Винаги към страдал от недостиг на време, а не на нещо, на което да го посветя.

Тя погледна Стоктън с любопитство.

— Не обучаваш ли човек, който може да стане най-опасният ти конкурент?

— Само такива хора обичам да наемам. Дагни, не си ли живяла твърде дълго сред мародерите? Да не си започнала да мислиш, че способностите на един човек са заплаха за друг?

— О, не! Но си мислех, че съм едва ли не последната, която мисли така.

— Всеки, който се страхува да наема хората с най-добрите способности, които може да намери, е измамник, който работи в бизнес, където не му е мястото. За мен най-противният човек на земята, по-достоен за презрение и от престъпник, е работодателят, който отхвърля хората само защото са твърде добри. Това съм мислил винаги, и… ей, на какво се смееш?

Тя го слушаше с нетърпелива, невярваща усмивка:

— Толкова е удивително да го чуя — каза тя, — защото е толкова вярно!

— Какво друго може да мисли човек?

Тя се разсмя меко.

— Знаеш ли, когато бях дете, очаквах всеки бизнесмен да мисли така.

— А след това?

— След това се научих да не го очаквам.

— Но е правилно, нали?

— Научих се да не очаквам правилните неща.

— Но все пак е разумно, нали?

— Отказах се да очаквам разум.

— Това е нещо, от което човек никога не трябва да се отказва — каза Кен Данагър.

Те се бяха върнали при колата и бяха тръгнали по последните завои надолу по пътя, когато тя погледна Голт и той се обърна към нея веднага, сякаш го беше очаквал.

— Вие бяхте в кабинета на Данагър онзи ден, нали? — попита тя.

— Да.

— Знаехте ли тогава, че чакам отвън?

— Да.

— Знаехте ли какво ми бе да чакам зад онази затворена врата?

Тя не можеше да определи естеството на погледа, който той насочи към нея. Не беше съжаление, защото тя изглежда не беше негов обект — по-скоро бе поглед, с който човек гледа страданието, но сякаш не нейното страдание виждаше той.

— О, да — тихо, почти безгрижно отговори той.

Първият магазин на единствената улица в долината изникна внезапно, като летен театър: помещение без предна стена, със сцена, подредена в блестящите цветове на музикалната комедия — с червени кубове, зелени кръгове, златни триъгълници, които бяха консерви с домати, каци, пълни с маруля, пирамиди от портокали, шарена завеса там, където слънцето огряваше рафтовете с метални кутии. Надписът на табелата гласеше: Бакалия „Хамънд“. Елегантен мъж с ръкавели, със строг профил и посивели слепоочия претегляше бучка масло за привлекателна млада жена, която стоеше на гишето в елегантна поза на танцьорка, докато памучната й пола се вееше леко на вятъра — като сценичен костюм. Дагни се усмихна механично; мъжът беше Лорънс Хамънд.