Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

Тя стоеше и гледаше сградата, а съзнанието й беше капитулирало пред една гледка и пред една безмълвна емоция. Но нали тя винаги е знаела, че емоцията е сбор, изчислен от сметачната машина на ума?! Че онова, което изпитва в момента, бе неизбежната сума от мислите, които не беше необходимо да назовава, крайната сума на дълга прогресия — като глас, който й говореше чрез чувствата. Ако се беше вкопчила в Куентин Даниълс, без надежда или шанс да използва мотора — единствено заради знанието, че достиженията не са загинали на този свят… ако сякаш гмуркач, който потъва в океана от посредственост, под тежестта на хората с желирани очи, гумени гласове, пружиниращи убеждения, уклончиви души и неспособни ръце, беше задържала — като спасително въже и кислородна маска — мисълта за невероятното постижение на човешкия ум… ако, при вида на останките от двигателя, във внезапен пристъп на задух, като последен протест, излязъл от проядените му от корупция дробове, доктор Стедлър беше извикал нещо, към което тя да можеше да погледне нагоре, а не надолу, и ако това бяха викът, копнежът и горивото на живота й… ако се беше движила, подтиквана от глада на младостта си, за да види чиста, силна, сияйна компетентност… Всичко това беше вече пред нея — достигнато, истинско — силата на несравним ум, въплътена в мрежа от кабели, които блещукаха мирно под лятното небе, извличайки неизброима сила от празното пространство в тайнствената вътрешност на малката каменна колиба.

Тя си мислеше за тази сграда, голяма колкото половин товарен вагон, която заместваше електроцентралите на цялата страна, за огромните маси от стомана, гориво и усилия, мислеше си за електричеството, което изтичаше от нея и вдигаше килограми, тонове товар от раменете на онези, които го произвеждаха или използваха, и добавяше часове, дни и години свободно време към живота им… дори и само един допълнителен миг, в който човек да вдигне глава от работата си и да погледне слънцето, или пък допълнителен пакет цигари, купен с парите, спестени от сметката за ток, или час, спестен от работния ден във всяка фабрика, която използва електричество, или едномесечно пътуване из широкия свят, с билет, купен с еднодневната надница за нечия работа, с влак, теглен от силата на този мотор, с цялата енергия на тази тежест, на товара, на времето, заместени и заплатени с енергията на един-единствен ум, който е знаел как да накара жиците да следват ума му. Но тя знаеше, че двигателите, фабриките или влаковете нямат значение сами по себе си, че единственото им значение е в насладата на човека от собствения му живот, на която те служат, и че растящото й възхищение при вида на всяко едно достижение беше към човека, от когото е дошло то. Беше към силата и сияйното видение в него, към възгледа му, че земята е място за наслада и че работата, за да се постигне щастието, е задачата, подтикът и значението на живота.

Вратата на сградата бе прост, гладък лист неръждаема стомана със синкав отблясък на слънчевата светлина. Над него, изрязан в гранита, като единствена украса към правоъгълната аскетичност на сградата, имаше надпис: „КЪЛНА СЕ В ЖИВОТА СИ И В ЛЮБОВТА СИ КЪМ НЕГО, ЧЕ НИКОГА НЯМА ДА ЖИВЕЯ ЗАРАДИ ДРУГ ЧОВЕК, НИТО ЩЕ ИСКАМ ДРУГ ЧОВЕК ДА ЖИВЕЕ ЗАРАДИ МЕН“. Тя се обърна към Голт. Той стоеше до нея, беше я последвал, знаеше, че този поглед е предназначен за него. Тя гледаше изобретателя на двигателя, но онова, което виждаше, беше свободната, нехайна фигура на работник в естествената му среда — тя забеляза необичайната лекота на позата му, безтегловността на движенията му, които показваха изкусен контрол над тялото му — високо тяло с прости дрехи: тънка риза, светъл панталон, колан около тънка талия, свободно пусната коса, която блещукаше като метал на ленивия вятър. Тя го гледаше така, както гледаше и сградата му.

Сетне осъзна, че първите две изречения, които си бяха разменили, още бяха между тях и изпълваха тишината, че всичко, което бяха казали след това, беше изречено сред звука на тези думи, че той го знае, съхранил го е и не й позволява да го забрави. Внезапно тя осъзна, че са сами; вниманието й просто подчертаваше факта, без да позволява по-нататъшни тълкувания, и все пак съдържаше пълното значение на неназованото. Те бяха сами в безмълвната гора, в подножието на сградата, която изглеждаше като античен храм, и тя знаеше какъв ритуал би бил подходящата форма на почит, която да се положи на такъв олтар.

Почувства внезапен натиск в гърлото си, наведе леко глава назад, достатъчно, за да почувства лекия допир на вятъра в косите си, но сякаш беше легнала назад във въздуха, облегната на вятъра, долавяйки единствено формата на краката и устните му. Той стоеше и я гледаше, единствено клепачите му леко се присвиваха, като при много силна светлина. Това бяха три отчетливи мига — този беше първият; в следващия тя почувства прилив на дива радост, защото разбра, че неговото усилие и неговата битка бяха по-трудни за понасяне от нейните. Тогава той премести поглед и вдигна глава към надписа на храма.