Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

С лице, заровено във възглавницата, тя си спомни смътно, като далечно усещане, момента, в който беше се отделила от осветената писта в Канзас. Чувстваше вибрациите на двигателя, ускорителното движение, което набираше сила по права линия, насочено към една-единствена цел — и в момента, в който колесникът се отдели от земята, тя вече спеше.

Дъното на долината беше като езеро, което още отразяваше блясъка на небето, но светлината се сгъстяваше от златно към медно, бреговете избледняваха, а върховете ставаха тъмносини, когато пристигнаха в къщата на Мълиган.

В поведението й не беше останала и следа от изтощение, нито капчица ярост. Беше се събудила по залез, а когато беше излязла от стаята, беше намерила Голт, който я чакаше, седнал неподвижно, отпуснато, на светлината на една лампа. Беше вдигнал поглед към нея; тя беше застанала на прага, със сдържано лице, пригладена коса, в отпусната и уверена поза — изглеждаше така, както би изглеждала на прага на кабинета си в сградата на „Тагарт“, с изключение на леката чупка на тялото й, облегнато на бастуна.

Той се загледа в нея за миг, а тя се зачуди защо е сигурна, че той вижда именно това — прага на кабинета й, като нещо, което си е представял много пъти, а то е било забранено.

Тя седна до него в колата, без желание да говори, съзнавайки, че нито един от двамата не може да скрие значението на мълчанието им. Гледаше как няколко светлинки се запалват в далечните къщи из долината, сетне видя и осветените прозорци на дома на Мълиган на скалната тераса отпред.

Тя попита:

— Кой ще бъде там?

— Някои от последните ви приятели — отговори той — и неколцина от моите първи приятели.

Мидас Мълиган ги посрещна на вратата. Тя забеляза, че неговото сурово, квадратно лице не беше толкова строго безизразно, както си го представяше: изглеждаше удовлетворен, но задоволството не смекчаваше чертите му, а сякаш ги удряше като кремък и изтръгваше искри от хумор, които блещукаха леко в ъглите на очите му, хумор, който беше по-проницателен и взискателен, но същевременно по-топъл от усмивка. Той отвори вратата на къщата, движейки се съвсем малко по-бавно, подчертавайки с неуловима тържественост жеста си. Когато влезе във всекидневната, тя се изправи срещу седем мъже, които скочиха на крака.

— Господа, „Тагарт трансконтинентал“ — каза Мидас Мълиган.

Каза го с усмивка, но не съвсем шеговито; нещо в гласа му накара името на железницата да прозвучи, както би звучало във времената на Нат Тагарт — като тържествена почетна титла. Тя наведе глава бавно, поздравявайки мъжете пред себе си, със съзнанието, че това са хората, чиито стандарти за стойност и чест са същите като нейните, хората, които признават славата на тази титла по същия начин, по който я признаваше и тя. И разбра с внезапно проболия я копнеж колко много е желала това признание, през всичките тези години. Очите й се придвижваха бавно от лице на лице: Елис Уайът — Кен Данагър — Хю Акстън — доктор Хендрикс — Куентин Даниълс… а гласът на Мълиган произнесе имената на другите двама:

— Ричард Хали, съдията Нарангансет.

Леката усмивка по лицето на Ричард Хали сякаш й подсказваше, че се познават от години — което всъщност беше и истина, заради самотните вечери, които беше прекарала до грамофона си. Строгата на фигурата на белокосия съдия Нарангансет й напомни, че някога беше чувала да го описват като мраморна статуя — мраморна статуя със завързани очи. Тези статуи бяха изчезнали от съдебните зали на страната, когато златните монети бяха изчезнали от ръцете на страната.

— Вашето място отдавна е тук, госпожице Тагарт — каза Мидас Мълиган. — Не очаквахме да дойдете по този начин, но — добре дошла у дома.

„Не!“ — искаше да отговори тя, но се чу да казва меко:

— Благодаря.

— Дагни, колко години ще ти отнеме да се научиш да бъдеш самата себе си? — това беше Елис Уайът, който беше я хванал за лакътя и я водеше към един стол, усмихвайки се на безпомощния й вид, на борбата между усмивката и съпротивата по лицето й. — Не се преструвай, че не ни разбираш. Разбираш ни.

— Ние никога не изказваме твърдения, госпожице Тагарт — каза Хю Акстън. — Това е моралното престъпление, характерно за нашите врагове. Ние не казваме, а показваме. Не твърдим, а доказваме. Не се стараем да спечелим подчинението ви, а рационалното ви убеждение. Видяхте всички елементи на нашата тайна. Заключението трябва да си извадите сама. Можем да ви помогнем да го назовете, но не и да го приемете — вие трябва да видите, да разберете и да го приемете.