Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

СЪДЪРЖАНИЕ

ПЪРВА ЧАСТ ............................................................................................................ 2

НЕ ИМ ПРОТИВОРЕЧИ ................................................................................................................ 2

ТЕМАТА ............................................................................................................................................ 2

ВЕРИГАТА ...................................................................................................................................... 23

ВЪРХЪТ и дъното ......................................................................................................................... 37

НЕПОДВИЖНИТЕ ДВИГАТЕЛИ ............................................................................................... 53

ВЪРХЪТ НА СЕМЕЙСТВО Д’АНКОНИЯ ................................................................................. 74

НЕКОМЕРСИАЛНИТЕ .............................................................................................................. 105

ЕКСПЛОАТАТОРИТЕ И ЕКСПЛОАТИРАНИТЕ .................................................................. 134

ЛИНИЯТА „ДЖОН ГОЛТ“ ....................................................................................................... 181

СВЕЩЕНОТО И НЕЧЕСТИВОТО ........................................................................................... 209

ФАКЕЛЪТ НА УАЙЪТ ................................................................................................................ 242

АЙН РАНД

АТЛАС ИЗПРАВИ РАМЕНЕ

ПЪРВА ЧАСТ

НЕ ИМ ПРОТИВОРЕЧИ

Глава I

ТЕМАТА

- Кой е Джон Голт?

Светлината гаснеше и Еди Уилърс не можеше да различи лицето на скитника, който изрече

думите си просто и безизразно. Но от залеза далеч в края на улицата в очите му се отразяваха

жълти проблясъци, и тези очи бяха втренчени в Еди Уилърс, подигравателни и спокойни - сякаш

въпросът беше отправен към безпричинното му безпокойство.

- Защо т и е да знаеш? - попита Ед и У илърс с напрежение в гласа.

Скитникът се облегна на касата на вратата, остро парче счупено стъкло зад него отразяваше

жълтия метален блясък на не бето.

- А теб това защо те тревожи? - попита той.

- Никак даже - тросна се Еди У илърс.

Той бръкна бързо в джоба си. Скитникът го беше спрял и беше помолил за петаче, след това

беше продължил да говори, сякаш за да убие настоящия момент и да отложи проблема за след-

ващия. Молбите за дребни монети бяха толкова чести по улици те напоследък, че не беше

необходимо да слуша обяснения, а и нямаше желание да чуе подробности за отчаянието на точно

този скитник.

- Иди си купи чаша кафе - каза той, д окато протягаше моне тата на сянката без лице.

- Благодаря, господ ине - каза гласът равнод ушно, а лицето се наведе напред за момент. То

беше потъмняло от вятъра, прорязано от бръчки на умора и цинично примирение със съдбата, а

очите му бяха интелигентни.

Еди Уилърс продължи напред, чудейки се защо винаги по това време на деня изпитва чувство

на безпричинен страх. „Не, мислеше си той, не е страх, няма от какво да ме е страх: това е просто

огромно, безформено предчувствие, без източник или обект―. Той беше свикнал с чувството, но не

можеше да намери обяснение за него, а скитникът говореше така, сякаш з наеше какво изпитва Еди,

сякаш смяташе, че това е в реда на нещата, дори нещо повече - сякаш знаеше причината.

Еди Уилърс изправи рамене, налагайки си да се вземе в ръце. „Трябва да спра с това―,

мислеше си, беше започнал да си въобра зява разни неща. „Винаги ли съм се чувствал така?― Той

беше на трийсет и две години. Опита се да си спомни. Не, не беше изпит вал винаги това чувство,

но не можеше да си спомни кога беше започнало. Чувството го връхлиташе изведнъж, на

произволни интервали, а сега идваше по-често от всякога. „От сумрака ще да е - помисли си той, -

мразя сумрака.―

Облаците и извисяващите се на техния фон небостъргачи бя ха добили кафяв оттенък като

стара маслена картина - цветът на повяхващ шедьовър. Дълги струи мръсотия се спускаха от остро-

върхите кулички по крехките, разядени от саждите стени. Високо горе, на стената на една кула,

имаше пукнатина във формата на неподвижна мълния, дълга десет етажа. Нещо назъбено проряз -

ваше небето над покривите - половин шпил, който още отразяваше блясъка на залеза, златният

обков отдавна се беше олющил от другата половина. Блясъкът беше червен и неподвижен, като

отражение на огън - но не на жив, а на гаснещ огън, за който е твърде късно да се разгори отново.

„Не - помисли си Еди Уилърс, - няма нищо притеснително във вида на града. Изглежда така,

както винаги си е изглеждал―.

Той продължи напред, напомняйки си, че е закъснял с връщането в кантората. Не му

харесваше задачата, която трябваше да изпълни, щом се върне, но трябваше да я свърши. Затова и