Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

- Не съм сигурен, че тези нефтени полета са чак толкова по лезни. Струва ми се, че той

размества пластовете в икономиката на цялата страна. Никой не очакваше Колорадо да стане

индустриален щат. Как можем да имаме някаква сигурност и да планираме каквото и да е, ако

всичко се променя непрекъснато?

- За Бога, Джим! Той...

- Да, знам , знам, т ой прави пари. Но м и се струва, че това не е критерият, по койт о се

определя ценността на един човек за обществото. А що се отнася до нефта му, той щеше да

допълзи при нас. И щеше да чака реда си заедно с всички производители, и нямаше да иска повече

от справедливия си дял от транспорта - ако ке беше „Финикс-Дюранго―. Не можем да напразим

нищо, когато се изправяме срещу такава разрушителна конкуренция. Никой не може да ни държи

отговорни.

Напрежението, което усещаше в гърдите и слепоочието си, мислеше си Еди Уилърс, идваше

от усилието, което правеше - беше решил да изясни нещата веднъж завинаги, а те бяха толкова

ясни, че нищо не можеше да попречи на Тагарт да ги разбере, освен ако той не ги е изложил както

трябва. Така че той се опитва ше с все сили, но се проваляше, както винаги се беше провалял при

всичките им спорове - каквото и да кажеше, винаги изглеждаше, че не говорят за едно и също

кещо.

- Джим , какво говориш? Какво значение има, че никой не ни държи отговорни, когат о

линията се разпада?

Джеймс Тагарт се усмихна, беше тънка усмивка, развеселе на и студена.

- Трогателно е, Ед и. Трогателна е предаността ти към „Тагарт Трансконт инентъл―. Ако не

внимаваш, ще се превърнеш в истински феодален крепостник.

- Вече съм такъв, Джим.

- Но може ли да попитам дали е твоя работа да обсъждаш тези неща с мен?

- Не, не е.

- Тогава защо не се научиш, че имаме отдели, коит о се грижат за това? Защо не докладваш на

този, който отговаря за него? Защо не поплачеш на рамото на скъпата ми сестра?

- Виж, Джим , знам, че не е м оя раб ота да говоря с теб. Но не мога да разбера какво става. Не

знам какво ти казват квалифицираните ти съветници и защо не могат да те накарат да разбереш.

Така че реших да опитам да ти го кажа сам.

- Еди, аз ценя детската ни дружба. Но нима мислиш, че това ти дава право да влизаш в

кабинета ми когато пожелаеш? С оглед на ранга ти, не трябва ли да имаш пред вид, че аз съм

президент на „Тагарт Трансконтинентъл―?

Нямаше смисъл. Еди Уилърс го погледна както обикновено, не наранен, по-скоро учуден, и

попита:

- Значи не възнамеряваш да направиш нищо за линията „Р ио Норте―?

- Не съм казал това. Изобщо не съм казал това - Тагарт гле даше картата, към червената

линия на юг от Ел Пасо. - Просто веднага щом мините в Сан Себастиан започнат да работят и мек-

сиканският клон започне да се изплаща...

- Нека не говорим за това, Джим.

Тагарт се обърна, стреснат от невиждания досега неумолим гняв в гласа на Еди.

- Какво има?

- Знаеш какво има. Сестра ти каза...

- По дяволите сестра ми! - каза Джеймс Тагарт.

Еди Уилърс не помръдна. Не отговори. Стоеше и гледаше право напред. Но не виждаше нито

Джеймс Тагарт, нито каквото и да е в кабинета.

След миг се поклони и излезе.

Във фоайето служителите от кабинета на Джеймс Тагарт га сяха лампите и се готвеха да си

тръгват. Но Поп Харпър, началникът на службата, още стоеше на бюрото си, извивайки лостовете

на наполовина разглобена пишеща машина. Всички в компа нията имаха впечатлението, че Поп

Харпър е роден точно в този ъгъл, на точно това бюро, и никога няма да поиска да го напус не.

Беше началник на канцеларията още от времето на бащата на Джеймс Тагарт.

Поп Харпър погледна Еди Уилърс, когато той излезе от кабинета на президента. Беше мъдър,

бавен поглед - сякаш казваше, че знае, че посещението на Еди в тяхната част от сградата озна чава

проблеми по линията; знае, че нищо не е излязло от посеще нието; и освен това е напълно

безразличен към това, което знае. Това беше циничното безразличие, което Еди Уилърс беше видял

в очите на скитника от ъгъла.

- Ей, Еди, знаеш ли къде мога да намеря вълнено бельо? - попита той. - Търсих из целия град,

никъде няма.

- Не знам - каза Еди, спирайки. - Защо питаш мен?

- Питам всички. Може б и все някой ще ми каже.

Еди погледна неловко бледото, съсухрено лице и бялата коса.

- Студено е в тази дупка - каза Поп Харпър. - И ще бъде още по-студено тази зима.

- Какво правиш? - попита Ед и и посоч и парчетата от разглобената пишеща машина.