Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

- Проклетот о нещо пак се развали. Няма смисъл да го пра щам на ремонт , последният път им

отне три месеца, за да го поправят. Реших да го позакърпя сам. Но не за дълго, предполагам - той

отпусна юмрука си върху клавишите. - Готов си за боклука, приятел. Дните ти са преброени.

Еди зяпна. Точно това беше изречението, което се беше опитал да си спомни: „Дните ти са

преброени―. Но беше забравил в каква връзка се беше опитвал да си го припомни.

- Няма смисъл, Ед и - каза Поп Харпър.

- От какво няма смисъл?

- От нищо. От каквото и да е.

- Какво има, Поп?

- Няма да поръчвам нова пишеща машина. Новите ги правят от ламарина. Когато старите си

отидат, това ще е краят на машинописа. В метрото тази сутрин имаше катастрофа, не им работели

спирачките. Трябва да си отидеш вкъщи, Еди, да си пуснеш радиото и да послушаш някой добър

танцувален оркестър. Забрави, момче. Проблемът ти е, че никога не си имал хоби. Някой пак е

откраднал крушките от стълбището в сградата, където живея. Гърдите ме болят. Не можах да си

купя хапчета за кашлица тази сутрин, дрогерията на нашия ъгъл е фалирала миналата седмица.

Железопътната компания „Тексас Уестърн― фалира миналия месец. Вчера временно затвориха

моста „Куинсбъроу― за ремонт. Така че какъв е смисълът? Кой е Джон Голт?

* *

Тя седеше до прозореца на влака, с отметната назад глава и с крак, опънат върху празната

седалка пред нея. Рамката на прозореца трепереше от скоростта на движението, стъклото висе ше

над пуста мрачина, в която нарядко проблясваха ярки светлинки.

Кракът ѝ, изваян от стегнатия блясък на чорапа, с права, дълга линия над сводесто ходило,

чак до върха на стъпалото в лачена обувка с висок ток, беше женствено елегантен. Изглеждаше не

на място в прашния вагон и странно несъвместим с всичко останало в пътничката. Тя носеше палто

от камилска вълна, което някога е било скъпо, увито безформено около стройното ѝ нервно тяло.

Яката му беше вдигната до скосената периферия на шапката ѝ. Кичур кестенява коса падаше назад,

почти докосвайки линията на раменете ѝ. Лицето ѝ беше сякаш направено от остри повърхности,

формата на устата ѝ беше рязко очертана - чувствена уста, държана затворена с неумолима

точност. Държеше ръцете си в джобовете на палтото, стойката ѝ беше изпъната, сякаш се въз-

мущаваше от неподвижността, и съвсем не женствена, сякаш тя не осъзнаваше собственото си тяло

и факта, че е тяло на жена.

Тя седеше и слушаше музиката. Това беше симфония на триумфа. Нотите течаха нагоре,

говореха за издигане и самите те бяха издигане, бяха същността и формата на движението наго ре,

сякаш въплъщаваха всяко човешко действие и мисъл, които имаха издигането за свой мотив. Беше

фойерверк от звук, който се измъква от своето скривалище и се разгръща. Той притежа ваше

свободата на неограниченото движение и напрежението на целенасочеността. Помиташе

пространството и оставяше единствено радостта от усилие без прегради. Само едно слабо ехо в

звуците говореше за това, от което музиката се беше измъкнала, но говореше с удивление през

смях при откритието, че няма грозота или мъка, и никога не е трябвало да има. Това беше песента

на огромно избавление.

Тя си мислеше: само за няколко мига, докато трае това, можеш да се отпуснеш напълно, да

забравиш всичко и просто да си позволиш да чувстваш. Тя си мислеше: отпусни се, пусни юздите,

това е всичко.

Някъде с крайчеца на съзнанието си, под музиката, тя чуваше звука от колелата на влака. Те

потракваха равномерно, всеки четвърти удар беше по-силен, сякаш наблягаше на съзнателна цел.

Тя можеше да се отпусне, защото чуваше колелата. Слушаше симфонията и си мислеше: „Ето защо

колелата трябва да се движат и ето къде ме отвеждат―.

Никога не беше чувала тази симфония преди, но знаеше, че е написана от Ричард Хали.

Разпознаваше стремителността и ве ликолепната наситеност. Познаваше стила на темата - беше

ясна, сложна мелодия - във време, когато никой вече не пишеше мелодии... Тя седеше вгледана в

тавана на вагона, но не го виждаше - беше забравила къде е. Не знаеше дали слуша цял

симфоничен оркестър или просто музикалната тема, може би чуваше оркестрацията само в

собственото си съзнание.

Смътно си даде сметка, че предварителни отзвуци от тази тема имаше из цялото творчество

на Ричард Хали, през всичките години на дългата му борба, до онзи ден в средата на живота му,