Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

любопитство на пътник. Тя стоеше с ръце в джобовете, яката на палтото ѝ беше вдигната, а

вятърът размяташе кичури коса през лицето й.

- Червен семафор, госпожо - каза той и посоч и с пръст на горе.

- Откога е така?

- От час.

- Не сме на главната линия, нали?

- Точ но така.

- Защо?

- Не знам.

Кондукторът се обади:

- Не мисля, че е трябвало да ни отпращат по странич но раз клонение, ст релките не работеха

както трябва, а това тук не работи изобщо - той кимна с глава по посока на семафора. - Сигналът

едва ли ще се смени. Смятам, че е повреден.

- Тогава какво правите?

- Чакаме да се смени.

Докато тя мълчеше учудена и ядосана, огнярят се подсмихна:

- Миналата седмица специалният влак на „Ат лантик Саудърн― престоял на резервна линия

два часа - просто нечия грешка.

- Това е „Тагарт Комет― - каза тя. - „Комет― никога не е закъснявал.

- Единственият в страната, който не е - каза механикът.

- Винаги има първи път - добави огнярят.

- Не разбирате от железници, госпожо - каза един път ник.

- Няма сигнална система или д испечер в страната, които да стават за нещо.

Тя не обърна внимание на тези думи, а каза на машиниста:

- Ако знаете, че семафорът е развален, какво възнамерявате да правите?

Той не хареса авторитетния ѝ тон и не разбираше защо тя го използва толкова естествено.

Изглеждаше като младо момиче, само устата и очите ѝ показваха, че е жена над трийсетте. Тъм-

носивите очи бяха прями и обезпокоителни, сякаш прорязваха предметите, изхвърляйки всичко

незначително настрани. Лице то му се струваше смътно познато, но не можеше да се сети къде го е

виждал.

- Госпожо, нямам намерение да си залагам главата – каза той.

- Той иска да каже - намеси се огнярят, - че нашата работа е да чакаме заповеди.

- Вашата работа е да карате този влак.

- Не и на червен семафор. Ако сигналът каже да спрем, спираме.

- Червеният семафор означава опасност , госпожо - каза пътникът.

- Няма да поемаме никакви рискове - каза механикът. - Който и да е отговорен за това, то й

ще прехвърли вината върху нас, ако тръгнем. Така че няма да тръгнем, докато някой не ни каже.

- Ами ако никой не ви каже?

- Все някой ще се появи, рано или късно.

- Колко дълго предлагате да чакаме?

Механикът вдигна рамене.

- Кой е Джон Голт?

- Той иска да каже - намеси се огнярят - да не задавате въпроси, на коит о никой не може да

отговори.

Тя погледна червената светлина и линията, която се губеше в тъмната, непрогледна далечина.

После каза:

- Движете се внимателно до следващия семафор. Ако ра боти, от идете до главната линия и

спрете при първата отворена кантора.

- Тъй ли? И кой го казва това?

- Аз.

- Че коя си т и?

Настъпи съвсем кратка пауза, миг на удивление при въпрос, който не беше очаквала, но

механикът погледна отблизо лицето ѝ и изпъшка заедно с нейния отговор:

- Боже Господ и!

Тя отговори без да демонстрира обида, а просто като човек, на когото не му задават често

подобен въпрос:

- Дагни Тагарт.

- Леле, да ме... - каза огнярят и тогава всички млъкнаха. Тя продължи със същия спокоен

авторитетен тон.

- Стигнете до главната линия и задръжте влака, докато аз от ида до първата отворена кант ора.

- Да, госпожице Тагарт.

- Трябва да наваксате. Имате остатъка от нощта, за да го на правите. Докарайте „Комет― по

разписание.

- Да, госпожице Тагарт.

Тя вече се обръщаше,за да се си тръгне, когато механикът попита:

- Ако има някакъв проблем, поемате ли отговорността за него, госпожице Тагарт?

- Да.

Кондукторът я последва по обратния път към нейния вагон. Питаше я удивено:

- Но... просто място в об икновен вагон, госпожице Тагарт? Какво е станало? Защо не ни

уведомихте?

Тя се усмихна спокойно.

- Нямах време за официалност и. Моят вагон беше закачен за номер 22 от Чикаго, но слязох в

Кливлънд, а номер 22 закъс няваше, така че оставих вагона. „Комет― беше следващият влак и го

взех. Нямаше останали места в спалните вагони.

Кондукторът поклати глава.

- Брат ви нямаше да вземе пътническо място.

Тя се разсмя.

- Не, нямаше.

Мъжете около локомотива я гледаха как се отдалечава. Мла дият спирач беше сред тях. Той

попита, сочейки я:

- Коя е тази?

- Тя е човекът, който управлява „Тагарт Трансконт инентъл― - каза механикът , уважениет о в

гласа му беше искрено. - Това е вицепрезидентът по експлоатацията на подвижния състав.

Когато влакът потегли, докато звукът от свирката му отмираше сред полята, тя седна до