Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

даде на оператора номера в къщата на Елис Уайът.

Стоеше, притисната до стената на кабината, със затворени очи, и слушаше мъртвото

дрънчене на метал - звукът на звънец, който се обаждаше някъде. Не последва отговор. Звънецът

продължаваше да се чува като внезапни спазми, като свредел, който преминаваше през ухото и

през тялото ѝ.

Тя стискаше слушалката без да забелязва, сякаш това все пак беше някаква форма на контакт.

Искаше ѝ се звънецът да е по- силен. Забрави, че не този звук звъни в къщата му. Не осъзнава ше,

че вика:

- Елис, недей! Недей! Недей! - докато не чу студения, укорителен глас на оператора да казва:

- Другата страна не отговаря.

Седеше до прозореца на един вагон във влак № 57 и слушаше тракането на колелетата по

релсите от риърдънов метал. Седеше, без да се съпротивлява, люлеейки се с движението на в лака.

Черната завеса на прозореца скриваше пейзажа, който не искаше да вижда. Това беше второто ѝ

пътуване по линията „Джон Голт― и тя се опитваше да не мисли за първото.

Собствениците на облигации, мислеше си, собствениците на облигации на линията „Джон

Голт― - те бяха поверили парите си на нейната чест, спестяванията и достиженията си от години,

бяха ги заложили на нейните способности, бяха се доверили на нейната работа и на своята

собствена - а тя беше подведена да ги хвърли в капана на разбойниците: нямаше да има влакове,

нямаше да има животворни сокове от товарите, линията „Джон Голт― беше само тръба за

източване и беше позволила на Джим Тагарт да направи сделка и да източи богатството им, без да

го е заслужил, в своя джоб, в замяна на това, че беше позволил на останалите да източат неговата

железопътна компания; облигациите на линията „Джон Голт―, които тази сутрин бяха горди

защитници на сигурността и бъдещето на собствениците си, бяха станали, само за час, парчета

хартия, които никой не би купил, без стойност, без бъдеще, без сила, освен силата да затворят

вратите и да спрат колелетата на последната надежда на страната — а „Тагарт трансконтинентал―

не беше живо растение, захранено от соковете, които се беше се беше преборило да произведе, а

канибал- опортюнист, поглъщащ неродените деца на величието.

Данъкът върху Колорадо, данъкът, събран от Елис Уайът, за да плати препитанието на тези,

чиято работа беше да го вържат и да не му позволят да живее, тези, които щяха да стоят на пост, за

да се уверят, че той няма влакове, няма цистерни, няма тръ бопровод от риърдънов метал - Елис

Уайът, лишен от правото на самозащита, оставен без глас, без оръжие, дори по-лошо - превърнат в

инструмент на собственото си унищожение, поддръжник на собствените си унищожители,

доставчик на тяхната храна и техните оръжия, Елис Уайът, задавен със собствената си блестяща

енергия, насочена срещу самия него като примка, Елис Уайът, който искаше да канализира

неограничен извор на петрол от шисти и който говореше за второ Възраждане...

Беше се навела напред, с глава върху ръцете си, свлякла се върху перваза на прозореца,

докато големите завои от синьозе ления метал, планините, долините, новите градове на Колорадо

минаваха покрай нея, невидими в мрака.

Внезапният подскок на спирачките я изправи. Това беше непланирано спиране и перонът на

малката гара беше претъпкан с хора. Всички гледаха в една и съща посока. Пътниците около нея се

притискаха до прозорците и се опитваха да погледнат. Тя скочи на крака, изтича по коридора, слезе

по стъпалата сред студения вятър, който се носеше по перона.

В мига, преди да го види и нейният крясък да пресече гласовете на тълпата, тя вече знаеше

каква гледка я очаква. В пролома между планините, осветявайки небето, хвърляйки отблясък,

който се люлееше по покривите и стените на гарата, хълмът на „Уайът Ойл― беше потънал в

пламъци.

По-късно, когато ѝ казаха, че Елис Уайът е изчезнал, оставяйки единствено една дъска,

закована на стълб в полите на хълма, когато погледна почерка му на дъската, тя почувс тва, че

почти е знаела какви ще бъдат думите: „Оставям го така, както го намерих. Вземете си го. Ваше е".