Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

Изучаваше човека зад тезгяха. Беше слаб и висок, имаше изискано излъчване, което би

изглеждало по-уместно в някой древен замък или в кабинетите на банка, но чудната му особеност

беше, че изискаността му изглеждаше на място тук, зад тезгяха на закусвалнята. Той носеше бялата

си готварска престилка сякаш беше костюм от три части. Имаше изкусна компетентност в начина

му на работа - движенията му бяха леки, интелигентно пестеливи. Имаше сухо лице и сива коса,

която беше в тон със студеното синьо на очите му; някъде зад вежливата му суровост имаше нотка

на хумор - толкова слаба, че изчезваше веднага, щом някой се опиташе да я различи.

Двамата работници свършиха, платиха и заминаха. Всеки ос тави по десетаче за бакшиш. Тя

гледаше мъжа, докато той прибра чиниите им, сложи монетите в бялата си престилка и избърса

тезгяха, работейки с ловка прецизност. После се обърна и я поглед на. Беше безучастен поглед, не

беше предназначен да предизвика разговор, но тя беше сигурна, че отдавна е забелязал

нюйоркския ѝ костюм, обувките ѝ с високи токчета, видът ѝ на жена, която не губи времето си -

студените му, наблюдателни очи изглежда ѝ казваха, че знае, че не тук ѝ е мястото и че очаква да

разкрие целта ѝ.

- Как е бизнесът? - попита тя.

- Доста зле. Следващата седмица ще затворят леярната на Ленъкс, така че скоро и аз ще

трябва да затварям и да се местя - гласът му беше ясен, безучастно сърдечен.

- Накъде?

- Не съм решил още.

- Какво планирате?

- Не знам. Мисля да отворя гараж, ако успея да намеря доб ро местенце в някой град.

- О, не! Твърде добър сте в работата си, за да я сменяте. Не бива да бъдете нищо друго, освен

готвач.

Странна, изтънчена усмивка пропълзя по устните му.

- Нима? - галант но запита той.

- Не! Какво ще кажете за работа в Ню Йорк?

Той я погледна учудено.

- Говоря сериозно. Мога да ви дам работа в голяма железо път на ком пания, да отговаряте за

вагон-ресторантите.

- Може ли да запитам защо бихте искали да го направите?

Тя вдигна хамбургера си със салфетката му.

- Ето една от прич ините.

- Благодаря. Какви са другите?

- Не мисля, че сте живял в голям град, иначе щяхте да знаете колко ужасно трудно е да се

намери компетентен човек за каква то и да е работа.

- Знам нещичко за това.

- Е? Какво ще кажете? Искате ли раб ота в Ню Йорк за десет хиляди долара на година?

- Не.

Тя беше въодушевена от радостта да може да открива и въз награждава качеството. Погледна

го мълчаливо, шокирана.

- Не мисля, че ме разбрахте - каза тя.

- Напрот ив.

- И отхвърляте под об на възможност?

- Да.

- Но защо?

- Това е нещо лич но.

- Защо трябва да работ ите така, когато можете да имате по-добра работа?

- Не си търся по-д обра работа.

- И не искате шанс да се издигнете и да печелите пари?

- Не. Защо настоявате?

- Защото мразя да гледам как се похабяват способност и!

Той каза бавно, натъртено:

- И аз.

Нещо в начина, по който го каза, я накара да почувства ня каква дълбока емоция, която ги

свързваше и съществуваше и у двамата - това нещо разруши възпитанието, което винаги ѝ беше

забранявало да извика за помощ:

- Гади ми се от тях!

Гласът ѝ я стресна - беше като неволен вик.

- Изпитвам страшна жажда да видя някой, който може да прави онова, което прави!

Тя прекара опакото на ръката си през очите си, опитвайки се да възпре потока от отчаяние,

който не си беше позволявала да признае - тя не знаеше степента му, нито колко от способността ѝ

да продължава да търси ѝ беше останала.

- Съжалявам - тихо каза той. Звучеше не като извинение, а като израз на състрадание. Тя го

погледна. Той се усмихваше и тя осъзнаваше, че целта на усмивката е да прекъсне връзката, която

и той беше усетил: в нея се долавяше следа от вежлива насмешка. Той каза:

- Не вярвам , че сте дошла чак от Ню Йорк, само за да търсите готвач и за влакове в

Скалистите планини.

- Не. Дойдох за нещо друго.

Тя се наведе напред, с ръце, здраво опрени о тезгяха, спокойна и овладяна, усетила опасен

противник.

- Случайно да сте познавали, преди десетина години, един млад инженер, който е работ ил в

компанията за двигатели „Двайсети век―?

Броеше секундите на паузата, не можеше да определи начина, по който той я гледа, освен

това, че в него се четеше някакво особено внимание.

- Да, познавах го - отговори т ой.

- Можете ли да ми дадете името и адреса му?

- За какво?