Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

може да бъде спряна. Те избягаха първи. Изоставиха ни, един след друг... Нашият план ли?

Приложихме на практика благород ния исторически принцип: от всекиго — според способностите,

всекиму - според нуждите. Всеки във фабриката, от чистачката до президента, получаваше една и

съща заплата - строго необходимия минимум. Два пъти годишно се събирахме на масови срещи,

където всеки присъстващ представяше исканията си за онова, което смята за свои нужди.

Гласувахме за всяко искане и волята на мнозинството определяше нуждата и способностт а на

всеки един. Доходът на фабриката се разпределяше в съгласие с това. Възнагражденията бяха

основани на нуждата, а наказанията - на способностите. Тези, чиито нужди бяха признати за най-

големи, получаваха най-много. Тези, които не бяха произвели толкова, колкото бяхме гласували, че

могат, биваха глобявани и трябваше да плащат, работейки допълнително без заплащане. То ва беше

нашият план. Беше основан на принципа на себеотрица нието. Изискваше от хората да бъдат

мотивирани не от личната печалба, а от любовта към братята си.

Дагни чу един студен, неумолим глас да говори някъде в нея: запомни го, запомни го добре,

не се случва често човек да ви'ди чистото зло, виж го, запомни го, и някой ден ще намериш думите,

с които да назовеш същността му... Тя чуваше това сред краясъ- ците на други гласове, които

викаха с безпомощна ярост: това не е нищо, чувала съм го преди, чувам го навсякъде, това са

същите стари глупости, защо не мога да го понеса? Не мога да го понеса! Не мога да го понеса!

- Какво ви става, момичето ми? Защо подскоч ихте така? Защо треперите? Какво? Говорете

по-високо, не ви чувам... Как проработи планът ли? Не ми се обсъжда. Нещата станаха мно го

грозни и ставаха все по-зле всяка година. Това ми струваше вярата в човешката природа. За четири

години планът, създаден не от студената пресметливост на разума, а от чистата любов на сърцето,

беше унищожен от гадната паплач на полицаи, адвокати и процедури по фалит. Но аз видях

грешката си и няма да я повторя повече, свърших със света на машините, производителите и

парите, със света, поробен от материята. Уча се на еманципа ция на духа, както е било разкрито от

великите тайни на Индия, на откъсване от връзките на плътта, на победа над физическата природа,

на триумф на духа над материята.

През ослепителната бяла светлина на беса Дагни виждаше дълга ивица бетон, която е била

път, с плевели, поникнали през цепнатините, и фигурата на човек, изгърбена от ръчен плуг.

- Но, м ом ичето ми, казах ви, че не си спом ням... Не знам имената им, не знам никакви имена,

не знам какви рискови опе рации е предприемал баща ми в тази лаборатория! Не ме ли чувате? Не

съм свикнала да ме разпитват така и... Спрете да го повтаряте! Не знаете ли други думи, освен

„инженер―? Изобщо ли не ме чувате? Какво ви става? Не харесвам лицето в и, вие сте... Оставете ме

на мира. Не знам коя сте. Никога не съм ви направила нищо лошо, аз съм стара жена, не ме

гледайте така, аз... Назад! Не се приближавайте, или ще викам за помощ! Ще... О, да, да, то зи го

познавам! Главният инженер. Да. Той оглавяваше лабораторията. Да. Уилям Хейстингс. Така се

казваше - Уилям Хейстингс. Спомних си. Избяга в Брандън, Уайоминг. Напусна в деня, след като

въведохме плана. Той беше вторият, който напусна... Не, не, не си спомням кой беше първият. Не

беше някой важен.

* *

Жената, която отвори вратата, имаше побеляла коса и урав новесеният, изискан вид на

придворна. На Дагни й отне няколко секунди, докато разбере, че беше облечене с проста памучна

домашна рокля.

- Мога ли да видя господ ин У илям Хейстингс? - попита Дагни.

Жената я погледна за миг - беше странен поглед, изпитателен и сериозен.

- Може ли да попитам за името ви?

- Аз съм Дагни Тагарт , от „Тагарт трансконт инентал―.

- О, моля, влезте, госпожице Тагарт. Аз съм госпожа Хейс тингс.

Премереният сериозен тон бележеше всяка сричка в гласа ѝ, като предупреждение.

Маниерите ѝ бяха възпитани, но тя не се усмихваше.

Това беше скромен дом в покрайнините на индустриален град. Голи клони прорязваха

ясното, студено синьо на небето, на върха на възвишението, което водеше към къщата. Стените на

всекидневната бяха сребристо сиви, слънчевата светлина падаше върху крис- талната стойка на

лампа с бял абажур, зад отворената врата кухненският кът за закуска беше покрит с бяла хартия на