Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

стойност. Но не той го е проектирал. Това е изобретение на един от младите му асистенти.

Тя видя изражението на лицето на Дагни и добави бавно, насмешливо, без упрек, по-скоро

тъжно:

- Разбирам.

- О, съжалявам! - каза Дагни, осъзнавайки, че емоцията ѝ е избухнала върху лицето ѝ и се е

превърнала в усмивка, очевидна като сълзи на облекчение.

- Няма нищо. Разбирам. Изобретателят на двигателя е този, от когото се интересувате. Не

знам дали е още жив, но поне нямам причина да мисля, че не е.

- Бих дала половината си живот, за да се уверя, че е - и да го намеря. Наистина е толкова

важно, госпожо Хейстингс. Кой е той?

- Не знам. Не знам нит о името му, нит о каквот о и да е за не го. Никога не съм познавала

когото и да е от хората от екипа на мъжа си. Той ми каза само, че това е млад инженер, който някой

ден ще преобърне света. Съпругът ми не се интересуваше от нищо друго у хората, освен от

способностите им. Мисля, че това е единственият човек, когото той някога е обичал. Не го

казваше, но бях сигурна, просто заради начина, по който говореше за този млад асистент. Спомням

си, в деня, в който ми каза, че двигателят е завършен, как звучеше гласът му, когато рече: „А той е

само на двайсет и шест!― Това беше около месец преди смъртта на Джед Старнс. Той никога не

спомена двигателя или младия инженер след това.

- Не знаете какво е станало с младия инженер?

- Не.

- И не можете да ми пом огнете да го намеря?

- Не.

- Нямате ли поне някаква следа, която да ми помогне да на уча името му?

- Никаква. Кажете ми, този двигател наист ина ли е изклю чително ценен?

- По-ценен от всяка оценка, която мога да ви дам.

- Това е странно, защот о, знаете ли, пом ислих за това веднъж, няколко години след като

напуснахме Уисконсин. Попитах мъжа си какво е станало с онова изобретение, за което беше

казал, че е толкова велико. Той ме погледна много странно и отговори: „Нищо".

- Защо?

- Не ми каза.

- Можете ли да си спом ните някой, койт о е работил в „Двайсети век―? Някой, който е

познавал този млад инженер? Някой негов приятел?

- Не, аз... Чакайте! Чакайте, м исля, че мога да ви дам една нишка. Мога да ви ка жа къде да

намерите един негов приятел. Дори не знам името на този приятел, но знам адреса му. Това е

странна история. По-добре да ви обясня как стана. Една вечер, около две години, след като

дойдохме тук, моят съпруг излизаше, а на мен ми трябваше колата, така че той ме помоли да го

взема след вечеря от ресторанта на гарата. Не ми каза с кого ще вечеря. Когато стигнах до гарата,

го видях да стои пред ресторанта с двама мъже. Един от тях беше млад и висок. Другият беше въз -

растен, изглеждаше много изискан. И сега бих разпознала тези мъже навсякъде - лицата им не се

забравят лесно. Съпругът ми ме видя и ги остави. Те се отдалечиха към перона, идваше влака.

Съпругът ми посочи младия мъж и каза: „Видя ли го? Това е момчето, за което ти казах―.

„Великият изобретател на двигатели?" „Беше такъв―.

- И не ви каза нищо д руго?

- Нищо друго. Това беше преди девет год ини. Миналата про лет от идох да посетя брат си,

който живее в Шайен. Един следобед той изведе семейството на дълъг излет. Качихме се в красива

дива местност, високо в Скалистите планини, и спряхме в една крайпътна закусвалня. Един

елегантен, белокос мъж стоеше зад тезгяха. Непрекъснато го гледах, докато правеше сандвичите и

кафето ни, защото знаех, че съм виждала лицето му преди, но не можех да си спомня кога.

Продължихме нататък, бяхме на мили далеч от закусвалнята, когато си спомних. По-добре отидете

там. Тя е на шосе 86, в планините на запад от Шайен, близо до малко индус- триално селище, близо

до леярната за мед на Ленъкс. Изглежда странно, но съм сигурна: готвачът в тази закусвалня е

човекът, когото видях на гарата заедно с младия идол на съпруга ми.

* *

Закусвалнята беше на върха на дълго, стръмно нанагорнище. Стъклените ѝ стени покриваха с

лъскаво наметало гледката към скалите и боровете, които се спускаха по неравните издатини на

склона към залеза. Долу беше тъмно, но в закусвалнята оставаше равномерна, слаба светлина, като

в малка локва, останала след оттеглящия се отлив.

Дагни седна в единия край на тезгяха, за да изяде един хам бургер.

Това беше най-вкусната храна, която беше опитвала, продукт, съставен от прости съставки и

необикновено умение. Двама работници довършваха вечерята си, тя ги чакаше да си тръгнат.