Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

речията съществуват. Ако смятате за немислимо изобретението на гений да бъде изоставено сред

руини и един философ да иска да работи като готвач в закусвалня - проверете предварителните си

условия. Ще откриете, че едно от тях е погрешно.

Тя се сепна: спомни си, че е чувала това и преди, Франсис ко го беше казал. А после си

спомни, че този човек е бил един от учителите на Франсиско.

- Както кажете, докт ор Акстън - каза тя. - Няма да се опитвам да ви разпитвам за това. Но ще

ми разрешите ли да ви задам един въпрос по съвършено различна тема?

- Разбира се.

- Докт ор Робърт Стедлър вед нъж м и каза, че когат о сте били в университета „Патрик

Хенри―, сте имали трима студенти, които са били и ваши, и негови любимци, три блестящи мозъка,

от които сте очаквали велико бъдеще. Един от тях е бил Франсиско д‘Анкония.

- Да. Другият беше Рагнар Данешолд.

- Между другото - не това е въпросът ми, - кой беше тре тият?

- Името му не значи нищо за вас. Не е известен.

- Докт ор Стедлър каза, че вие и той сте били съперници за ради тези т рима студент и, понеже

и двамата сте ги смятали за свои синове.

- Съперници? Той ги изгуб и.

- Кажете ми, горд ли сте с начина, по който тримата се реализираха?

Той погледна встрани, в далечината, към умиращия огън на залеза по далечните скали -

лицето му беше като на баща, който вижда сина си да кърви на бойното поле. После отговори:

- По-горд, отколкото изобщо някога съм се надявал.

Беше почти тъмно. Той се обърна рязко, взе пакет цигари от джоба си, извади една, но спря,

спомняйки си за присъствието |, сякаш го беше забравил за момент, и протегна пакета към нея. Тя

взе цигара и той запали малкото огънче на клечка кибрит, сетне я тръсна, за да я угаси, оставяйк и

само две малки точици пламък в тъмнината на стъклена стая, сред милите от планини отвъд нея.

Тя стана, плати сметката си и каза:

- Благодаря, доктор Акстън. Няма да ви безпокоя с трико ве или молби. Няма да наемам

детективи. Но няма да се откажа, трябва да намеря изобретателя на този двигател. И ще го намеря.

- Не и преди той сам реши да ви намери, както и ще стане.

Когато тя отиде до колата си, той запали лампите на закус валнята - тя видя пощенската кутия

до пътя и забеляза невероятния факт, че името Хю Акстън стоеше открито написано на нея.

Беше стигнала далеч надолу по виещия се път и светлините на закусвалнята отдавна бяха

изчезнали, когато забеляза, че се наслаждава на вкуса на цигарата, която той ѝ беше дал: беше раз-

личен от всичко, което беше пушила преди. Тя задържа останалото парченце пред светлината на

таблото, опитвайки се да различи името на марката. Нямаше име, само запазен знак. Отпечатан в

златно върху тънката, бяла хартия стоеше знакът на долара. Тя го огледа любопитно: никога преди

не беше чувала за подобна марка. Сетне си спомни за стария човек на будката за цигари от

терминала на „Тагарт― и се усмихна при мисълта, че това ще бъ де екземпляр за неговата колекция.

Тя смачка огънчето и прибра фаса в чантичката си.

* *

Влак № 57 беше на перона, готов да отпътува за железопътния възел „Уайът―, когато тя

стигна в Шайен, остави колата си в гаража, откъдето я беше наела и излезе на перона на гарата на

„Тагарт―. Трябваше да изчака половин час за основния влак на изток за Ню Йорк. Отиде до края на

перона и се облегна уморе но на една улична лампа - не искаше служителите на гарата да я виждат

и да я разпознават, не искаше да говори с никого, има ше нужда от почивка. Няколко души стояха

на групички по полупразния перон, изглежда водеха оживени разговори и наоколо се виждаха

повече вестници от обикновено.

Тя погледна осветените прозорци на влак № 57 - за миг изпита облекчение при вида на едно

победоносно достижение. Влак № 57 щеше да тръгне по коловоза на линията „Джон Голт―, през

градовете, през извивките на планините, покрай зеле ните семафори, където хората бяха стояли,

аплодирайки го, през долините, където зарята се беше издигала в лятното небе. Сега свитъци

останали листа висяха по клоните над покрива на влака и пътниците носеха кожи и шалове, докато

се качваха. Движеха се небрежно, както човек се движи правейки нещо всекидневно - със

очаквайки със сигурност проява, която отдавна смятаха за даденост... Направихме го, помисли си

тя, поне това направихме.

Случайният разговор на двама мъже някъде зад нея извед нъж привлече заспалото ѝ