Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

когато славата го порази изведнъж и го повали. Тъкмо това, мислеше си тя, докато слушаше

симфонията, е била целта на неговата битка. Тя си спомняше половинчати опити в неговата му-

зика, фрази, които я обещаваха, скършени парчета мелодия, които започваха, но никога не я

достигаха, когато Ричард Хали е написал това, той... Тя се изправи на седалката. Кога Ричард Ха ли

е написал това?

В същия момент разбра къде е и за пръв път се учуди откъ де идва музиката.

На няколко крачки, в края на вагона, един спирач оправя ше бутоните на климатичната

инсталация. Беше рус и млад. Подсвиркваше си темата от симфонията. Тя разбра, че я свирука от-

давна и че това е всичко, което беше чула.

Тя го гледаше невярващо известно време, преди да повиши глас и да попита:

- Бихте ли ми казали какво си свирукате?

Момчето се обърна към нея. Тя се натъкна на прям поглед и видя открита, пламенна усмивка,

сякаш той споделяше тайна с приятел. Тя хареса лицето му - чертите му бяха стегнати и стабилни,

нямаше го видът на отпуснати мускули, избягващи отговорността за форма, който тя се беше

научила да очаква в лицата на хората.

- Това е концертът на Хали - отговори той с усмивка.

- Кой?

- Петият.

Тя изчака един миг, преди да каже бавно и много внимателно:

- Ричард Хали е написал само четири концерта.

Усмивката на момчето изчезна. Сякаш някой го бе ше разтърсил и го беше върнал в

реалността, точно както тя се беше почувствала няколко минути преди това. Сякаш капак на

прозорец се беше затръшнал и всичко, което беше останало, беше безизразно, безлично,

развнодушно, празно лице.

- Разбира се - каза той. - Сбъркал съм. Сгреших.

- Тогава какво беше това?

- Нещо, което съм чул някъде.

- Какво?

- Не знам.

- Къде си го чул?

- Не си спом ням.

Тя млъкна безпомощно, той се извръщаше, без да проявява повече интерес.

- Звучеше като тема на Хали - каза тя. - Но аз познавам всяка нота, коят о е написал, а то й

никога не е писал това.

Лицето му беше все още безизразно, само едва доловима уч тивост се долавяше по него,

когато той пак се обърна към нея и каза:

- Вие харесвате музиката на Ричард Хали?

- Да - каза тя. - Много я харесвам.

Той я погледна за момент, сякаш се колебаеше, после се из върна. Тя го наблюдаваше как си

върши работата, безмълвно и сръчно. Не беше спала две нощи, но не можеше да си позволи да спи,

имаше да обмисля твърде много проблеми, и недостатъчно време: влакът трябваше да пристигне в

Ню Йорк рано сутринта. Тя имаше нужда от това време, и все пак искаше влакът да се движи по -

бързо; но това беше „Тагарт Комет―, най-бързият влак в страната.

Опита се да мисли, ала музиката още отзвучаваше в перифе рията на съзнанието ѝ и тя

продължаваше да я чува, звучаща с пълна сила, като неумолимите стъпки на нещо необратимо... Тя

поклати глава гневно, захвърли рязко шапката си и запали ци гара.

Нямаше да спи, мислеше си, можеше да издържи до утре вечерта... Колелата на влака тракаха

в отчетлив ритъм. Тя дотолкова беше привикнала към тях, че не ги чуваше съзнателно, а звукът се

превръщаше в чувство на покой вътре в нея... Когато изгаси цигарата си, знаеше, че има нужда от

още една, но си помисли, че ще си даде още минута, само няколко минути, преди да я запали...

Беше заспала и се събуди от внезапно силно раздрусване, усе щайки, че нещо не е наред,

преди още да разбере какво е то: коле лата бяха спрели. Вагонът стоеше беззвучен и полутъмен в

синия отблясък на нощните лампи. Тя погледна часовника си: нямаше причина да спират.

Погледна навън през прозореца: влакът беше спрял насред пусто поле.

Тя чу как някой се движи на седалката си от другата страна на коридора и попита:

- От колко време стоим тук?

Мъжки глас отговори безразлично:

- От около час.

Мъжът я погледна сънливо учуден, защото тя скочи на кра ка и се втурна към вратата. Навън

духаше студен вятър, насред празното парче земя под празното небе. Тревите шумоляха в мра ка.

Далеч напред тя видя фигурите на хора д о локомотива, а над тях, открояваща се в небето,

червената светлина на семафор. Тя тръгна бързо към тях покрай неподвижната редица от колелета.

Никой не ѝ обърна внимание, докато се приближаваше. Персоналът на влака и неколцина пътници

стояха скупчени под червената светлина. Бяха спрели да говорят, изглежда чакаха с кротко

безразличие.

- Какво става? - попита тя.

Инженерът се обърна учуден. Въпросът ѝ беше прозвучал като заповед, не като аматьорското