Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

вечно възмущение от тяхното съществуване. Изглеждаше твърдоглав и изтощен. Беше на трийсет и

девет години.

Той раздразнено вдигна глава при звука на отварящата се врата.

- Не ме безпокой, не ме безпокой, не ме безпокой - каза Джеймс Тагарт.

Еди Уилърс тръгна към бюрото.

- Важно е, Джим - каза той, без да повишава глас.

- Добре де, добре, какво има?

Еди Уилърс погледна към една карта на стената на кабинета. Цветовете ѝ бяха избледнели

под стъклото - той се чудеше колко президенти от семейство Тагарт са седели пред нея и в продъл -

жение на колко години. Железопътните линии „Тагарт Трансконтинентъл―, мрежата от червени

линии, прорязващи избледнелия контур на страната от Ню Йорк до Сан Франциско, изглеждаше

като система от кръвоносни съдове. Сякаш някога, много отдав на, кръвта беше препълнила

главната артерия и под натиска на своето свръхизобилие се беше разклонила към произволни точ-

ки, разпростирайки се из цялата страна. Една червена ивица си пробиваше път от Шайен в

Уайоминг до Ел Пасо в Тексас - линията „Рио Норте" на „Тагарт Трансконтинентъл―. Наскоро бяха

добавени нови начертания и червената линия беше продължена на юг отвъд Ел Пасо - но Еди

Уилърс бързо отвърна поглед, когато стигна до тази точка.

Той погледна Джеймс Тагарт и каза:

- Става въпрос за линията „Р ио Норте―.

Забеляза как погледът на Тагарт се плъзна към ъгъла на бюрото.

- Имаме още една катастрофа там.

- Железопътни катастрофи стават всеки ден. Трябваше ли да ме безпокоиш за това?

- Знаеш какво се опитвам да ти кажа, Джим. „Р ио Норте― си от ива. Линията е мъртва.

Релсите са износени.

- Ще ги подменим с нови.

Еди Уилърс продължи, сякаш не беше получил отговор.

- Линията е съсипана. Не си струва да се опитваме да пуска ме влакове по нея. Хората

отказват да пътуват с тях.

- Струва м и се, че няма железопът на компания в страна та, която да няма някое и друго

направление на загуба. Не сме единствените. Това е общ проблем - временно състояние в цялата

държава.

Еди стоеше и го гледаше мълчаливо. Онова, което Тагарт не харесваше у Еди Уилърс, беше

навикът му да гледа хората право в очите. Очите на Еди бяха сини, широки и питащи, имаше руса

коса и квадратно лице, незабележимо с нищо, освен с този поглед на добросъвестно внимание и

открито удивление.

- Какво искаш от мен? - сопна се Тагарт.

- Просто дойдох да т и кажа нещо, което трябва да знаеш, за щото все някой трябва да т и го

каже.

- Че е станала още една катастрофа?

- Че не можем да изоставим линията „Р ио Норте―.

Джеймс Тагарт рядко вдигаше глава, а когато гледаше хората, го правеше, като повдигаше

тежките си клепачи и гледаше изпод вежди.

- Кой м исли да се отказва от линията „Рио Норте―? - попита той. — Никога не е ставало

въпрос за отказване. Възмутен съм, че го казваш. Дълбоко възмутен.

- Но ние не сме спазвали разписанието през последните шест месеца. Не сме завършвал и

курс без някаква повреда, малка или голяма. Губим всичките си товародатели, един след друг.

Колко още можем да издържим?

- Ти си песим ист, Ед и. Липсва ти вяра. Точ но това подкопа ва морала на една организация.

- Искаш да кажеш, че няма да се направи нищо за линията „Рио Норте―?

- Изобщо не съм казвал това. Просто в момента, в който получ им новите релси...

- Джим , няма да има никакви нови релси.

Той забеляза как клепачите на Тагарт бавно се повдигат.

- Тъкмо се върнах от кантората на „Асошиейтед Стийл―. Говорих с Орън Бойл.

- Какво каза той?

- Говори час и половина, и не м и даде нито ед ин конкретен отговор.

- А за какво изобщо го безпокоиш? Мисля, че първата поръч ка на релси трябва да бъде

доставена следващия месец.

- А преди т ова трябваше да бъде доставена пред и три ме сеца.

- Непредвидени обстоятелства. Напълно извън конт рола на Орън.

- А преди т ова трябваше да се достави преди още шест месеца. Джим, чакаме „Асошиейтед

Стийл― да ни достави тези релси вече тринайсет месеца.

- Какво искаш да направя? Не мога да управлявам бизнеса на Орън Бойл.

- Искам да разбереш, че не можем повече да чакаме.

Тагарт попита провлачено, с тон наполовина подигравателен, наполовина предпазлив:

- Какво каза сестра ми?

- Тя ще се върне чак утре.

- И все пак, какво искаш да направя?

- Ти трябва да решиш.

- Каквот о и друго да кажеш, има нещо, което не трябва да споменаваш - и това е „Р иърдън

стийл―.