Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

парченце болка, която се раздвижваше за момент и угасваше, като капка дъжд по стъклото на

прозорец, оттичаща се надолу във формата на въпросителна.

Не искаше никаква тъга да помрачава спомените от детството му, обичаше спомените си -

всеки ден от годините, за които си спомняше, сега изглеждаше облян от спокойна, ярка слънче ва

светлина. Струваше му се, че няколко лъча от нея достигаха до настоящето: не точно лъчи, по -

скоро точици светлина, които понякога случайно осветяваха за момент неговата работа, са мотния

му апартамент, кроткия, педантичен ход на неговото съ ществуване.

Помисли си за един летен ден, когато беше на десет. В този ден, на полянка в гората,

единствената скъпа приятелка в неговото детство му каза какво ще правят, като пораснат. Думите ѝ

бяха резки и ослепителни като слънчевата светлина. Той слушаше, възхитен и учуден. Когато тя го

запита какво иска да прави, Еди веднага отговори:

- Онова, което е правилно.

И добави:

- Ти трябва да направиш нещо велико... Тоест, ние двамата заедно.

- Какво? - попита тя, а той каза:

- Не знам. Тъкмо това трябва да разберем. Не само това, което каза. Не просто да работим и

да си изкарваме хляба. А да печелим битки, да спасяваме хора от пожари или да изкачваме върхове

- нещо такова.

- Че защо? - попита тя.

- Свещеникът каза миналата неделя, че винаги трябва да се стремим да достигнем най -

доброто в себе си. Какво смяташ, че е най-доброто в нас?

- Не знам.

- Ще трябва да го открием.

Тя не отговори - гледаше встрани, към железопътната линия.

Еди Уилърс се усмихна. Беше казал „онова, което е правилно―, преди двайсет и две години.

Оттогава никога не беше оспорвал това твърдение, другите въпроси бяха избледнели в съзнанието

му - беше твърде зает, за да си ги задава. Но още смяташе за очевидно, че човек трябва да прав и

онова, което е правилно - така и не узна как хората могат да искат да постъпват другояче; беше

разбрал обаче, че го правят. Това все още изглеждаше просто и неразбираемо за него: просто - че

нещата трябва да бъдат пра вилни, а неразбираемо - че не са. Знаеше, че не са. Размишлява ше върху

това, когато зави зад ъгъла и стигна до грамадното здание на „Тагарт Трансконтинентъл―.

Сградата се издигаше над улицата, беше най-високата и горда постройка. Еди Уилърс винаги

се усмихваше, когато я зърнеше. Дългите ѝ редици прозорци не бяха счупени, в контраст с тези на

съседите. Контурите ѝ прорязваха небето - без ронещи се ъгли или износени ръбове. Изглеждаше

така, сякаш се издига над годините, неподвластна на влиянието им. Винаги щеше да стои там,

мислеше си Еди Уилърс.

Всеки път, когато влизаше в „Тагарт Билдинг―, усещаше об лекчение и чувство на сигурност.

Това беше място на компетентност и мощ. Подовете на коридорите бяха като огледала от мра мор.

Матовите правоъгълници на осветителните ѝ тела бяха като плочи от втвърдена светлина. Зад

стъклените прегради момичета в редици стояха зад пишещи машини, а тракането на клавишите

напомняше шума на бързо движещ се влак. И като ехо, което му отговаря, от време на време лек

трепет минаваше по стените, издигайки се от дълбините на сградата, от тунелите на големия

терминал, където влаковете тръгваха, за да прекосят континента, и спираха, след като пак са го

прекосили, както бяха тръгвали и спирали поколения наред. „Тагарт Трансконтинентъл―, мислеше

си Еди Уилърс, „От океа н до океан― - гордият рекламен лозунг на неговото детство, много по-

блестящ и свещен от всяка библейска заповед. „От океан до океан завинаги― - мислеше си Еди

Уилърс, сякаш повтаряше клетва, докато минаваше през безупречно чис тите коридори към сърцето

на сградата, към кабинета на Джеймс Тагарт, президент на „Тагарт Трансконтинентъл".

Джеймс Тагарт седеше зад бюрото си. Той изглеждаше като човек, приближаващ петдесетте,

който беше достигнал зряла възраст направо след юношеството, пропускайки младостта. Имаше

малки, капризни устни, и рядка коса, лепната на плешиво чело. Позата му беше изкривена,

немарлива, сякаш от ненавист към високото му слабо тяло - тяло с елегантни очертания,

предназначено за уверен и уравновесен аристократ, но преобразено в непохватен и недодялан

дебелак. Кожата на лицето му беше бледа и мека. Очите му бяха светли и премрежени, с поглед,

който се движеше бавно, никога не спираше съвсем, плъзгаше се непрекъснато покрай нещата във