Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

не се опита да я отложи, а се насили да върви по-бързо.

Зави зад ъгъла. В тясното пространство между тъмните силуети на две сгради, като зад

полуотворена врата, той видя страницата на гигантския календар, окачен в небето.

Това беше календарът, който кметът на Ню Й орк беше издигнал миналата година на върха на

една сграда, за да виждат гражданите датата по същия начин, по който виждаха и часа - като

погледнат кулата на обществената сграда. Един бял правоъгълник, окачен над града, който

показваше датата на хората по улиците долу. На ръждивата светлина на тазвечерния залез на пра-

воъгълника се четеше „2 септември―.

Еди Уилърс отклони поглед. Никога не беше харесвал този календар. По някакъв необясним

или неопределим начин той го смущаваше. Чувството, сякаш се сливаше с неговото безпокойс тво,

беше от същия вид.

Изведнъж си помисли, че има някаква фраза, някакъв цитат, който изразяваше онова, което

календарът изглежда внушаваше. Но не можеше да си я спомни. Той вървеше, търсейки опипом из -

речение, което висеше в ума му като празна черупка. Не можеше нито да я запълни, нито да я

пренебрегне. Погледна назад. Белият правоъгълник се извисяваше над покривите и известяваше с

непоколебима решителност: „2 септември―.

Еди Уилърс премести поглед към долния край на улицата, до една ръчна количка със

зеленчуци пред покритата веранда на къща от червеникавокафяв камък. Видя купчина

лъскавозлатисти моркови и свежата зеленина на млад лук. Видя чиста бяла завеса, развяваща се в

отворения прозорец. Видя как един автобус завива зад ъгъла, управляван умело. С удивление

забеляза, че си е възвърнал увереността - и тогава усети също толкова неочакваното, необяснимо

желание всички тези неща да не остават на открито, незащитени от празното пространство над тях.

Когато стигна до Пето авеню, той задържа погледа си върху витрините на магазините, покрай

които минаваше. Нямаше нищо, което да иска или да има нужда да купи, но той обичаше да гледа

изложените стоки - всякакви стоки, предмети, направе ни от хора, за да бъдат използвани от хора.

Наслаждаваше се на гледката на проспериращата улица - само около четвърт от ма газините бяха

затворени, с тъмни и пусти витрини.

Не знаеше защо изведнъж си спомни за дъба. Нямаше нищо, което да предизвика този

спомен. Но той си мислеше за него и за летата на детството си в имението на Тагарт. Беше

прекарал по-голямата част от детството си с децата на Тагарт, а сега работеше за тях, също както

неговият баща и дядо бяха работили за техния баща и дядо.

Огромният дъб се издигаше на хълм над река Хъдзън, на пусто място в имението на Тагарт.

Еди Уилърс, тогава на седем години, обичаше да идва до дървото и да го наблюдава. То беше

стояло там стотици години и той си мислеше, че ще стои вечно.

Корените му обхващаха хълма като юмрук, с пръсти, забити в зе мята, и той си мислеше, че

ако някой великан го хване за короната, няма да може да го изкорени, а ще повдигне хълма и цяла-

та земя заедно с него, като топка на края на връв. Чувстваше се в безопасност в присъствието на

дъба, той беше нещо, което не можеше да бъде променено или застрашено, беше най-великият

символ на силата.

Една нощ гръмотевица удари дъба. Еди го видя на другата сутрин. Дървото лежеше

разцепено на две и той гледаше в ствола му като в отвора на черен тунел. Стволът беше просто

куха черупка: сърцевината му беше изгнила отдавна и вътре нямаше нищо - само фин сив прах,

разнасян и от най-лекия повей на вятъра. Жизнената сила си беше отишла, а формата, останала

след нея, не можеше да оцелее сама.

Години по-късно чу да казват, че децата трябва да бъдат предпазени от шока при първия си

сблъсък със смърт, болка или страх. Но тези неща никога не бяха го плашили: неговият шок дойде,

докато стоеше съвсем тихо и гледаше в черната дупка на ствола. Това беше огромно предателство -

още по-ужасно, защото той не можеше да разбере какво всъщност е било предадено. Знаеше, че не

е самият той, нито неговото доверие, беше нещо друго. Той постоя там малко, без да издаде звук,

после се върна в къщи. Никога не промълви и дума за това - нито тогава, нито по-късно.

Еди Уилърс разтърси глава, когато скърцането на ръждясалия механизъм, който сменяше

цвета на светофара, го спря на ръба на бордюра. Ядоса се на себе си. Нямаше причина да си спомня

за дъба тази вечер. Той вече не означаваше нищо за него, само капчица тъга, а вътре в него -