Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

Магазините бяха в малки, едноетажни сгради, и докато ги подминаваха, тя виждаше познати имена по табелите — като заглавия по страниците на книга, прелиствана от движението на колата: Универсален магазин „Мълиган“, Кожени изделия „Атууд“, Дървен материал „Нилсън“, сетне знакът на долара над вратата на малка тухлена фабрика с надпис „Тютюнева компания Мълиган“.

— Кой друг е в компанията освен Мидас Мълиган? — попита тя.

— Доктор Акстън — отговори той.

Имаше малко минувачи, неколцина мъже, по-малко жени, и те вървяха целенасочено и енергично, сякаш изпълняваха определени поръчки. Един след друг те спираха, видели колата, махваха на Голт и я гледаха със спокойно любопитство, когато я разпознаеха.

— Нима тук ме очакват отдавна? — попита тя.

— Още ви очакват — отговори той.

Край пътя тя видя конструкция, от стъклени панели, свързани с дървена рамка, и за миг й се стори, че това е рамка, която беше предназначена за портрета на жена — висока, крехка жена със светлоруса коса и толкова красиво лице, че изглеждаше забулено от разстояние — сякаш художникът едва беше успял да го очертае, но не и да го изрази наистина. В следващия миг жената раздвижи глава и Дагни осъзна, че вътре в сградата имаше хора и те седяха на маси, че това е кафене, че жената стои зад тезгях и че това е Кей Лъдлоу — филмовата звезда, която човек не можеше да забрави, зърнал я е веднъж. Звездата, която се беше оттеглила и изчезнала преди пет години, за да бъде заместена от момичета с неразличими имена и взаимозаменяеми лица. Но заедно с шока от това осъзнаване й мина мисълта що за филми правеха сега и почувства, че работата в стъкленото кафене е по-честно приложение за красотата на Кей Лъдлоу, отколкото роля във филм, който прославя баналността да не си великолепен.

Следващата сграда, която видя, беше малък, нисък блок от груб гранит — здрав, солиден и спретнат. Очертанията на правоъгълната му форма бяха строго прецизни като ръба на официален панталон. Но за миг тя видя и друго — призрака на небостъргач, който се издигаше в облаците мъгла над Чикаго, небостъргач, някога носил надписа, сега изписан със златни букви над скромната чамова врата: „Банка Мълиган“. Голт намали, докато минаваха покрай банката, сякаш искаше да подчертае движението.

След нея се появи малка тухлена сграда с надпис „Монетен двор Мълиган“.

— Монетен двор? — попита тя. — За какво му е на Мълиган монетен двор?

Голт бръкна в джоба си, извади две малки монети и ги постави в дланта й. Бяха миниатюрни дискове от блестящо злато, по-малки от един цент — вид, който не е бил в обръщение от времената на Нат Тагарт; от едната страна беше нарисувана главата на Статуята на свободата, от другата имаше надпис „Съединени американски щати — един долар“, но датите, изсечени върху тях, бяха от последните две години.

— Това са парите, които използваме тук — каза той. — Сече ги Мидас Мълиган.

— Но… кой му позволява?

— Пише го от двете страни на монетата.

— А какво използвате за дребни?

— Мидас сече и такива, от сребро. Не използваме никаква друга валута в долината. Приемаме само обективна стойност.

Тя изучаваше монетите.

— Това изглежда… като нещо от зората на епохата на моите предци.

Той посочи долината.

— Да, нали?

Тя седеше и гледаше двете малки, деликатни, почти безтегловни капки злато в дланта си, осъзнавайки, че цялата система на „Тагарт трансконтинентал“ беше основана на тях, че това беше крайъгълният камък, който поддържаше всички крайъгълни камъни, всички арки, всички трегери по коловоза на „Тагарт“, моста на „Тагарт“, сградата на „Тагарт“… Тя поклати глава и му върна обратно монетите.

— Не ми помагате — тихо каза тя.

— Правя го възможно най-трудно.

— Защо не ми кажете? Всичко, което искате да науча?

Той посочи с ръка града и пътя зад тях.

— Че какво правих досега? — попита той. Продължиха мълчаливо. След малко тя попита със сух тон, сякаш събираше статистически данни:

Колко богатство е събрал Мидас Мълиган в тази долина?

Той посочи напред.

— Преценете сама.

Пътят се виеше между ниските хълмове към къщите в долината. Те не бяха подредени по улица, а бяха разпръснати на неравни интервали по издатините и падините в почвата, бяха малки и прости, построени от местни материали, най-вече от гранит и чам, с разточителна изобретателност на мисълта и със строга икономия на физически усилия. Всяка къща изглеждаше така, сякаш е била издигната с усилията на един човек — нямаше и две еднакви, и единственото им общо качество беше отпечатъкът на ум — те бяха израз на ум, който се е заел с една задача и я е разрешил. Голт сочеше от време на време някоя къща, като подбираше имената, които тя знаеше, и това й прозвуча като списък с имена от най-богатата борса в света или като изреждане на почетни титли: