Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

Очите й, следвайки движението на ръката му, отново и отново проследиха всичко, дълго след като той беше спрял да показва. Каза само:

— Разбирам.

— Сега вярвате ли, че мога да поправя самолета ви? — попита той.

— Да. Но виждали ли сте го?

— Разбира се. Мидас извика двама лекари незабавно: Хендрикс за вас и мен за самолета ви. Може да се поправи. Но ще е скъпоструваща работа.

— Колко?

— Двеста долара.

— Двеста долара? — невярващо повтори тя, цената й се струваше съвсем ниска.

— В злато, госпожице Тагарт.

— О…! Добре, откъде мога да купя златото?

— Не можете — каза Голт.

Тя се извъртя рязко и се обърна предизвикателно към него:

— Нима?

— Не. Не и там, откъдето идвате. Законите ви го забраняват.

— А вашите не?

— Не.

— Тогава ми продайте. Изберете свой обменен курс. Назовете каквато сума решите — в мои пари.

— Какви пари? Нямате и стотинка, госпожице Тагарт.

— Какво? — една наследница на Тагарт не очакваше да чуе такива думи.

— Нямате и стотинка в тази долина. Притежавате милиони долари в дялове от „Тагарт трансконтинентал“, но тук можете да си купите с тях само фунт бекон от свинефермата на Сандърс.

— Разбирам.

Голт се усмихна и се обърна към Сандърс:

— Давай, оправи самолета. Госпожица Тагарт ще плати за това после.

Той натисна стартера и потегли, а тя стоеше изпъната, без да задава въпроси. Силно тюркоазна повърхност разделяше хълмовете пред тях, в края на пътя — отне й секунда да разбере, че това е езеро. В неподвижната вода сякаш се срещаха синевата на небето и зеленината на покритите с борове планини в толкова блестящо чист цвят, че самото небе изглеждаше мътно, бледосиво. Поток от вряща пяна се спускаше между боровете и се разбиваше по скалистите стъпала, за да изчезне в спокойната вода. До потока имаше малка гранитна сграда. Голт спря колата точно когато един плещест човек с работно облекло излезе на прага през отворената врата. Беше Дик Макнамара, който някога бе най-добрият й подизпълнител.

— Добър ден, госпожице Тагарт! — щастливо каза той. — Радвам се да видя, че не сте ранена лошо.

Тя кимна с глава в мълчалив поздрав — беше като поздрав към загубата и болката от миналото, към онази тъжна вечер и към отчаяното лице на Еди Уилърс, който й съобщава новината за изчезването на този човек. Ранена лошо ли? — мислеше си тя. Бях ранена, но не при катастрофата, а онази вечер, в празния офис… На глас попита:

— Какво правите? За какво ме предадохте в най-лошия възможен момент?

Той се усмихна, посочи каменната сграда, после надолу по скалистия склон, където една водопроводна тръба изчезваше в тревата:

— Аз съм човекът с комуналните услуги — каза той. — Грижа се за водопровода, електричеството и телефоните.

— Сам?

— В началото — да. Но пораснахме толкова много през миналата година, че трябваше да наема трима души да ми помагат.

— Какви? Откъде?

— Ами единият от тях е професор по икономика, който не могъл да си намери работа навън, защото преподавал, че не можеш да консумираш повече, отколкото си произвел; другият е професор по история, който не можел да си намери работа, защото преподавал, че обитателите на бедните квартали не са хората, построили тази страна; а третият е професор по психология, който не можел да си намери работа, защото преподавал, че хората са способни да мислят.

— И работят за вас като водопроводчици и електротехници?

— Ще се изненадате колко са добри в това.

— И на кого са оставили колежите ни?

— На тези, които са били желани там — той се разсмя. — Преди колко време ви предадох, госпожице Тагарт? Преди по-малко от три години, нали? Отказах да построя за вас линията „Джон Голт“. Къде е линията ви сега? Но моите линии пораснаха за това време — от няколкото мили, които Мълиган беше построил, когато поех работата, до стотици мили тръби и кабели, положени в рамките на долината.

Той видя незабавния, неволен и нетърпелив израз на лицето й — израз на одобрителна оценка от компетентен човек. Усмихна се, погледна придружителя й и каза меко:

— Знаете ли, госпожице Тагарт, като става въпрос за линията „Джон Голт“ — може би аз я последвах, а вие я предадохте.

Тя погледна Голт. Той я гледаше право в лицето, но тя не можеше да прочете нищо в неговото.

Докато караха покрай езерото, тя попита:

— Избрали сте този маршрут нарочно, нали? Показвате ми всички хора, които… — тя спря, почувствала необяснимо нежелание да го каже, и вместо това продължи: — … които съм изгубила?