Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

— Спрете! Спрете! Не го изпускайте!

Беше Елис Уайът. Тримата мъже се засмяха, но Мълиган спря колата.

— О… — безсилно, извинително каза тя, забравила, че това е място, от което Уайът не може да изчезне.

Той тичаше към тях: също бе я познал. Когато се хвана за бронята на колата, за да забави скоростта й, тя видя лицето и младата, триумфираща усмивка, която беше виждала само веднъж преди: на перона на железопътния възел на Уайът.

— Дагни! И ти ли, най-сетне? Една от нас?

— Не — каза Голт. — Госпожица Тагарт катастрофира.

— Какво?

— Самолетът й се разби. Не го ли видя?

— Разбил се е — тук ?

— Да.

— Чух самолет, но… — учуденият му поглед се смени с приятелска усмивка, изпълнена със съжаление и радост едновременно. — Разбирам. О, по дяволите, Дагни, това е абсурдно!

Тя го гледаше безпомощно, неспособна да свърже миналото с настоящето. И също така безпомощно, както човек би споделил с мъртъв приятел, на сън, каза думите, които съжалява, че е пропуснала да му каже приживе, през спомена за един телефон, който звъни без отговор, преди почти две години, тя каза думите, които се беше надявала да му каже, ако отново го зърне някога:

— Аз… се опитах да се свържа с теб.

Той се усмихна кротко.

— И ние се опитваме да се свържем с теб оттогава насам, Дагни… Ще те видя довечера. Не се притеснявай, няма да изчезна — а и не мисля, че и ти ще изчезнеш.

Той махна на другите и се отдалечи, размахвайки кутията с храна. Когато Мълиган запали колата, тя погледна нагоре и видя очите на Голт, които я наблюдаваха внимателно. Лицето й придоби студен израз, сякаш в открито признание за болката и напук на задоволството, което това можеше да му достави.

— Добре — каза тя. — Разбирам на какъв шок искате да ме изложите.

Но по лицето му нямаше нито жестокост, нито жал — само уравновесения израз на справедливост.

— Първото ни правило тук, госпожице Тагарт — отговори той — е, че човек винаги трябва сам да види.

Колата спря пред самотна къща. Беше построена от груби гранитни блокове, а почти цялата й предна стена беше заета от прозорец.

— Ще изпратя лекаря — каза Мълиган и продължи нататък, докато Голт я носеше нагоре по пътеката.

— Вашата къща? — попита тя.

— Моята — отговори той и отвори с ритник вратата. Пренесе я през прага в огряното пространство на всекидневната си, където слънчевата светлина се лееше по стените от полиран бор. Тя видя ръчно изработени мебели, таван от голи, груби греди, свод към малка кухня с грубовати лавици, гола дървена маса и поразителния за това място хром, който блестеше от електрическата фурна — мястото имаше примитивна простота на хижа на заселник, всичко беше сведено до най-основните нужди, но със свръхмодерно умение.

Той я пренесе през слънчевите лъчи до малка стая за гости и я сложи на едно легло. Тя забеляза прозореца, отворен към дълга поредица от скални стъпала и борове, които сякаш подпираха небето. Забеляза и малки ивици, които изглеждаха като надписи, изрязани в дървото на стените, няколко пръснати реда, написани от различни ръце — не можеше да различи думите. Имаше и още една врата, оставена полуотворена, водеше към спалнята му.

— Гост или затворник съм тук? — попита тя.

— Изборът ще бъде ваш, госпожице Тагарт.

— Не мога да избирам, когато си имам работа с непознат.

— Но вече не е така. Не нарекохте ли цяла железопътна линия на мен?

— О! Да… — беше леко разтърсване от друга връзка, която си дойде на мястото. — Да, аз… — тя гледаше високата фигура с изсветляла от слънцето коса, със сдържана усмивка в безмилостно наблюдателните очи — отново виждаше борбата си да построи линията и летния ден, в който беше тръгнал първият влак — и си мислеше, че ако някоя човешка фигура изобщо можеше да бъде избрана за емблема на линията, то това беше тази фигура. — Да… така беше… — сетне, спомнила си и останалото, добави: — Но аз я нарекох на името на враг.

Той се усмихна.

— Тъкмо това е противоречието, което трябваше да разрешите рано или късно, госпожице Тагарт.

— Но нали именно вие… разрушихте моята линия…

— А, не. Противоречието го направи.

Тя затвори очи и след миг попита:

— Всички тези истории, които съм чувала за вас — кои от тях бяха истински?

— Всички.

— Вие ли ги разпространихте?

— Не. Че за какво? Никога не съм искал да се говори за мен.

— Но знаете, че сте станали легенда?

— Да.

— Младият изобретател от фабриката за двигатели „Двадесети век“ е единствената истинска версия на легендата, нали?