Айн Ранд: Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

— Каква е тази долина? — попита тя.

Той се усмихна:

— Терминалът на „Тагарт“.

— Какво искате да кажете?

— Ще видите.

Неясен импулс, подобен на мускулен спазъм, я накара да провери колко сила й е останала. Можеше да движи ръцете и краката си, можеше да повдига главата си, усещаше пробождаща болка, като си поемеше дълбоко дъх, виждаше тънка струйка кръв да тече по чорапа й.

— Може ли човек да излезе от това място? — попита тя.

Гласът му звучеше сериозно, но блясъкът на метално-зелените очи беше усмивка:

— В момента — не. След време — да.

Тя понечи да се изправи. Той се наведе да я повдигне, но тя събра всичките си сили във внезапен, ловък подскок и се измъкна от хватката му, борейки се да стане.

— Мисля, че мога… — започна тя и рухна върху него в същия момент, когато краката й се опряха о земята и взрив от болка избухна в глезена й, който не можеше да я удържи. Той я вдигна на ръце и се усмихна.

— Не, не можете, госпожице Тагарт — каза той и тръгна през поляната. Тя лежеше неподвижно, беше го обгърнала с ръце, главата й беше на рамото му, и си мислеше: само за няколко мига, докато трае това, мога да се отпусна напълно, да забравя всичко и да си позволя да се отдам на чувствата… Кога беше изпитвала това преди, чудеше се, някога беше имало такъв миг, в който тези думи се бяха появявали в съзнанието й, но сега не можеше да си го спомни. Някога беше познала това чувство на сигурност, на нещо окончателно, достигнато, което не може да бъде поставяно под въпрос. Но за нея беше нещо ново да се чувства защитена и да може да приеме защитата, да се отпусне — точно така, защото точно това специално чувство на безопасност не беше защита от бъдещето, а от миналото, не беше защита, която спестява битката, а която я спечелва, не беше защита заради слабостта й, а заради силата… Усещайки необичайната сила на натиска на ръцете му върху тялото си, златистите и ръждивите кичури на косата му, сенките на клепките по кожата на лицето му само на няколко инча от нейното, тя се чудеше смътно: защитена, но от какво? Тъкмо той беше врагът… нали? Защо? Не знаеше, не можеше да мисли за това сега. Беше й необходимо усилие да си спомни, че преди няколко часа имаше цел и мотив. Насили се да си ги припомни.

— Знаехте ли, че ви следвам? — попита тя.

— Не.

— Къде е вашият самолет?

— На пистата.

— Къде е пистата?

— На другия край на долината.

— Нямаше летище в долината, когато гледах надолу. Нямаше дори ливада. Как се е появило там?

Той погледна небето.

— Гледайте внимателно. Виждате ли нещо там горе?

Тя отпусна глава назад, погледна право в небето, но не видя нищо, освен мирната синева на утрото. След малко различи няколко неясни ивици трептящ в светлината въздух.

— Топлинни вълни — каза тя.

— Пречупващи лъчи — отговори той. — Дъното на долината, което сте видяла, е планински връх, висок осем хиляди фута, на пет мили оттук.

— То… какво?

— Планински връх, който никой летец не би избрал за приземяване. Онова, което сте видяла, е негово отражение, проектирано върху тази долина.

— Как?

— По същия метод, като мираж в пустинята: изображение, пречупено от слой горещ въздух.

— Как?

— С екран от лъчи, изчислени срещу всичко — всичко с изключение на кураж като вашия.

— Какво искате да кажете?

— Никога не съм мислил, че който и да е самолет ще рискува да се спусне на седемстотин фута от земята. Ударихте се в лъчевия екран. Някои от лъчите са такива, че гасят електромагнитните двигатели. Е, това е вторият път, когато ме побеждавате: никога преди не са успявали да ме проследят.

— Защо поддържате този екран?

— Защото това място е частна собственост и целта е да остане такава.

— Какво е това място?

— Ще ви го покажа, след като сте вече тук, госпожице Тагарт. Ще отговарям на въпросите, след като го видите.

Тя остана безмълвна. Забеляза, че е попитала за всичко друго, освен за него самия. Сякаш той беше едно цяло, което тя беше обхванала от пръв поглед — като някаква неподлежаща на подчинение безусловност, като аксиома, която не може да бъде обяснявана повече — сякаш тя беше узнала всичко за него чрез прякото си възприятие, а сега трябваше само да осъзнае това познание.

Той я носеше по една тясна пътека, която се извиваше надолу, към дъното на долината. Високите, тъмни пирамиди на елите стояха неподвижно изправени по склоновете около тях — с мъжествена простота, като скулптури, сведени до основната си форма, контрастирайки със сложните, женствени, натруфени дантели на брезовите листа, които трептяха на слънцето.