Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

Погледна към задния прозорец: видя правата линия на коловоза и червените фенери, оставени на

земята, съвестно разположени, за да пазят задната част на влака. Гледката беше успокояваща.

Тя натисна звънеца още веднъж и зачака. Излезе в коридора, отключи вратата и се наведе

навън, за да погледне напред по линията на влака. Няколко прозореца светеха по дългата, светеща

стоманена лента, но не видя никакви фигури, никаква следа от човешка дейност. Затръшна вратата,

върна се и започна да се облича, изведнъж движенията й бяха станали спокойни и ловки.

Никой не отговори на звънеца. Когато мина забързано през следващия вагон, не почувства

нито страх, нито несигурност, нито отчаяние, нищо, освен неотложната нужда от действие. В ко-

ридора на следващия вагон нямаше шафнер, както и в този след него. Тя бързаше из тесните

коридори, но не виждаше никого. Няколко врати на купета бяха отворени. Пътниците седяха вътре,

облечени или полуоблечени, и мълчаха, сякаш чакаха. Гледаха крадешком как тича, сякаш знаеха

какво гони, сякаш очакваха някой да дойде и да се изправи срещу това, което те не искаха да видят.

Тя продължи да бяга по гръбначния стълб на мъртъв влак, осъзнавайки странната комбинация от

осветени купета, отворе ни врати и празни коридори: никой не беше рискувал да излезе. Никой не

беше пожелал да зададе първия въпрос.

Тя пробяга през единствения спален вагон на влака, където някои пътници с пяха в разкривени

пози на изтощение, докато други, будни и неподвижни, седяха прегърбени, като животни, очакващи

удар, без да се мръднат, за да го избегнат. Във вестибюла на спалния вагон спря. Видя човек, който

беше отключил вратата и се навеждаше навън, гледайки внимателно напред през тъмнината, готов да

слезе. Той се обърна при звука от стъпките |. Тя разпозна лицето му: беше Оуън Келог, човекът,

който беше отказал бъдещето, което тя някога му беше предложила.

- Келог! - ахна тя, а звукът на смеха в гласа | беше като вик на облекчение при внезапната

поява на човек в пустинята.

- Здравейте, госпожице Тагарт - отговори той с учудена ус мивка, която съдържаше

недоверчива радост, но и тъжен копнеж.

- Не знаех, че сте на борда.

- Хайде - нареди тя, сякаш той още беше служител на ком панията. - Мисля, че сме на замразен

влак.

- Така е - каза той и я последва послушно и д исциплинира но, с готовност за действие. Не бяха

нужни обяснения. Сякаш с някакво неизказано разбиране се отзоваваха на призив на дълга - и

изглеждаше естествено, че от стотиците хора на борда именно те двамата трябваше да са партньори в

опасността.

- Някаква представа от кога не се движим? - попита тя, докато минаваха бързо през следващия

вагон.

- Не - каза той. – Вече бяхме спрели, когато се събудих.

Минаха през целия влак, без да открият нито шафнери, нито сервитьори във вагон-ресторанта,

нито спирачи или кондуктор. От време на време се поглеждаха, но продължаваха да мъл чат. Знаеха

историите за изоставените влакове, за екипажите, които изчезваха във внезапни изблици на бунт

срещу робството. Стигнаха до предния край на влака, без нищо наоколо им да помръдне, освен

вятъра срещу лицата им, и се изкачиха ловко в локомотива. Фарът светеше, протегнат като

обвинителна ръка в празнината на нощта. Кабината беше празна. Викът ѝ на отчаян триумф избликна

в отговор на шока от гледката:

- Браво! Те са човешки същества!

Тя спря, поразена, сякаш някой друг беше извикал. Забеляза, че Келог стои и я наблюдава с

любопитство, с намек за усмивка. Локомотивът беше стар, парен, най-добрият, който железопът ната

компания беше в състояние да намери за „Комет―. Горящите въглища бяха натрупани зад решетката,

парната клапа беше затворена и в големия прозорец пред тях фарът осветяваше линия от траверси,

които трябваше да тичат срещу тях, но вместо това стояха неподвижно, като стъпала на стълба,

преброени, номерирани и мъртви.

Тя посегна към журнала и погледна имената на последния екипаж. Механикът беше Пат

Лоугън. Тя отпусна бавно глава и затвори очи. Помисли си за първото пътуване по синьозелените

релси - за което трябва да си е мислил и Пат Лоугън, през дългите часове на последното му пътуване

по някакви релси.

- Госпожице Тагарт? - меко каза Оуън Келог.

Тя вдигна рязко глава.

- Да - каза тя - да... Добре - гласът ѝ беше безцветен, извън металическия оттенък на

решимостта, - ще трябва да намерим телефон и да извикаме друг екипаж - тя погледна часовника си.