Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

- При скоростта, с която се движехме, м исля, че трябва да сме на около осемдесет мили от

щатската линия на Оклахома. Мисля, че Брадшоу е най-близката централа, в която да се обадим.

Намираме се на около трийсет мили от нея.

- Има ли други влакове на „Тагарт ― зад нас?

- Следващият е № 253, трансконт инентален товарен, но ще прист игне тук чак към седем

сутринта, и то ако се движи по разписание, в което се съмнявам.

- Само един влак за седем часа? - той го каза неволно, с възмущение и лоялност към великата

железопътна компания, на която някога се гордееше, че служи. Устните ѝ се раздвижиха в нещо като

усмивка.

- Трансконт иненталният ни трафик вече не е такъв, какъвт о беше по твое време.

Той кимна бавно.

- Сигурно няма и никакви влакове на „Канзас Уестърн― та зи вечер?

- Не мога да си спомня вед нага, но м исля, че не.

Той погледна стълбовете покрай линията.

- Надявам се, че хората на „Канзас Уестърн― поддържат телефоните си.

- Искаш да кажеш, че най-вероят но не го правят, ако съдим по състоянието на линията им. Но

ще трябва да опитаме.

- Да.

Тя понечи да тръгне, но се спря. Знаеше, че е безполезно да коментира, но д умите дойдоха

неволно:

- Знаеш ли - каза тя - тъкмо фенерите, които хората ни са оставили зад влака, за да ни защитят,

са най-трудното за приемане нещо. Те... са чувствали повече грижа за живота на другите хора,

отколкото нашата страна им е показала за техния.

Бързият му поглед към нея беше като преднамерено ударе ние върху думите му, сетне той

отговори сериозно:

- Да, госпожице Тагарт.

Докато слизаха по стълбата на локомотива, видяха купчинка пътници, събрани до линията, и

все повече фигури, които изникваха от влака и се присъединяваха към тях. По някакъв свой си

инстинкт хората, които седяха, знаеха, че някой се е заел, поел е отговорността и сега е безопасно да

проявяват признаци на живот. Докато се приближаваше, всички я гледаха с очакване. Неестествената

бледност на лунната светлина сякаш размиваше раз ликите между лицата им и подчертаваше общото

им изражение: внимателна преценка - отчасти страх, отчасти молба, отчасти временно сдържана

безочливост.

- Има ли някой, койт о да иска да говори от името на път ниците? — попита тя.

Те се спогледаха. Отговор не последва.

- Добре - каза тя. - Не е необходим о да говорите. Аз съм Дагни Тагарт, операт ивен

вицепрезидент на тази железопътна компания, и - групата прошумя в отговор, в полудвижение, по-

лувъздишка, сякаш с облекчение - и аз ще говоря. Намираме се на влак, изоставен от екипажа си. Не

е имало инцидент. Локомотивът е непокътнат. Но няма кой да го управлява. Вестниците наричат

това замразен влак. Всички знаете какво означава това, както и какви са причините. Може би сте

знаели причините дълго преди да бъдат открити от хората, които са ви изоставили тази нощ. Законът

им забрани да дезертират. Но това няма да ви помогне сега.

Изведнъж една жена изпищя, с изискваща сприхавост и истерия:

- Какво ще правим?

Дагни млъкна за миг и я погледна. Жената се блъскаше на пред, за да се набута в тълпата, да

препречи с няколко човешки тела гледката на огромния вакуум - равнината, която се простираше и

се разтваряше в лунната светлина, в мъртвото фосфоресциране на безсилна, взета назаем енергия.

Жената беше наметнала палто върху халата си, палтото се беше разтворило и коре мът ѝ прозираше

под тънкия плат на халата, с онзи нехаен цинизъм, който предполага, че всяко саморазкриване на

човешкото е грозно и няма нужда да се крие. За миг Дагни съжали, че трябва да продължи.

- Ще тръгна по линията да търся телефон - продължи тя с глас, ясен и студен като лунната

светлина. – Има аварийни телефони на всеки пет мили. Ще се обадя да изпратят тук друг екипаж.

Това ще отнеме време. Моля останете във влака и поддържайте целия ред, на който сте способни.

- Ами бандите разб ойници? - попита друг нервен женски глас.

- Вярно - каза Дагни. - По-д обре някой да дойде с мен. Кой иска да дойде?

Беше разбрала погрешно мотивите на жената. Отговор не последва. Нямаше погледи, насочени

към нея или към някого от хората. Нямаше очи - само влажни овали, които блещукаха на лунната

светлина. Ето ги, мислеше си тя, хората на новата ера, тези, които искат и приемат саможертвата. Тя

беше поразена от гнева в мълчанието им - гняв, който казваше, че тя трябва да им спестява подобни

моменти, и, с чувство на непозната за самата нея жестокост, тя продължи да мълчи напълно