Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

пуска влакове за тях. Нямаше да може да ги взима на работа. Нямаше да ги използва изобщо - нито

като клиенти, нито като работници.

Келог се засмя.

- Искате да кажете, че нямаше да забогатее, ако ги експлоа тира ли, госпожице Тагарт?

Тя кимна.

- Те... - той чу лекото трепване на гласа ѝ, което беше едновременно от любов, болка и

възмущение - разправят от години, че се е издигнал, като е пречел на способностите на другите, ка то

не им е давал шанс, и че... човешката некомпетентност е била обект на себичния му интерес... Но

той... не е изисквал подчине ние от хората.

- Госпожице Тагарт - каза той със странна, напрегната нот ка в гласа си, - просто си спом нете,

че той е представлявал един кодекс за съществуване, който за един съвсем кратък отрязък от

човешката история е изхвърлил робството от цивилизования свят. Спомнете си го, когато се

почувствате объркана от същността на неговите врагове.

- Чувал ли си някога за жена на име Айви Старнс?

- О, да.

- Не спирам да си м исля, че тъкмо това б и ѝ доставило удоволствие - гледката на път ниците

тази вечер. Тъкмо това пре следва. Но ние - ние не можем да живеем така, и ти, и аз, нали? Никой не

може да живее така. Не е възможно да се живее така.

- Какво ви кара да мислите, че целта на Айви Старнс е животът?

Някъде в периферията на съзнанието си, като струите, които беше видяла да плават отвъд

предела на прерията - нито лъчи, нито мъгли, нито облаци - тя почувства някакъв силует, който не

можеше да улови, подсказан наполовина, но изискващ да бъ де разбран. Тя не говореше и - като като

верига, която се размотава сред мълчанието им - ритъмът на стъпките им продължи да отеква,

определян от разстоянието между траверсите, отмерван от сухото, бързо тракане на токовете по

дървото. Тя нямаше време да мисли за него, освен като за другар в компетентност та, подарен от

случайността - сега го погледна със съзнателно внимание. Лицето му беше все така ясно и твърдо,

каквото си го спомняше от миналото. Но беше станало по-спокойно, сякаш по- ведро и мирно.

Дрехите му бяха износени. Носеше старо кожено яке и дори в тъмнината тя можеше да различи

големите драскотини и петна по кожата.

- Какво правиш, откак си напуснал „Тагарт Трансконт инентал―? - попита тя.

- О, м ного неща.

- Къде работиш сега?

- Обикновено по специални задачи.

- Какви?

- Всякакви.

- Значи работ иш за железопът на ком пания?

- Не.

Острите, кратки звуци сякаш се разгъваха в красноречиво описание. Той знаеше защо го

разпитва.

- Келог, ако ти кажа, че нямам нито ед ин първокачествен човек по системата на „Тагарт ―, ако

ти предложа всяка работа, условия или пари, които поискаш, би ли се върнал при нас?

- Не.

- Беше шокира н от загубата на трафик. Не мисля, че имаш представа какво ни прич ини

загубата на хора. Не мога да ти опиша през каква агония преминах преди три дни, опитвайки се да

намеря някой, който да може да построи пет мили временен коловоз. Трябва да построя петдесет

мили през Скалистите пла нини. Не виждам начин да го направя. Но трябва да се направи. Прерових

страната за хора. Няма такива. А след това се натъквам на теб изведнъж, намирам те тук, в обикновен

вагон, когато бих дала половината система за един служител като теб - разбираш ли защо не мога да

те пусна да си вървиш? Избери си каквото поискаш. Управител на район? Или помощник оперативен

вицепрезидент?

- Не.

- Още работ иш, за да се издържаш, нали?

- Да.

- Май не изкарваш кой знае колко.

- Изкарвам достатъчно за нужд ите си - и за нич ии други.

- Защо си гот ов да работ иш за всички д руги, но не и за „Та гарт Трансконт инентал―?

- Защото няма да ми дадете работата, която искам.

- Аз ли? - тя спря. - За Бога, Келог! Не разбра ли? Б их ти да ла всяка работа, която поискаш.

- Добре. Кантонер.

- Какво?

- Общ работ ник. Чистач на локом отиви - той се усмихна, като видя лицет о ѝ. - Не? Ето,

виждате ли, че няма.

- Да не искаш да кажеш, че би приел работа на над ница?

- Във всеки един момент.

- Но нищо по-доб ро?

- Точ но така, нищо по-доб ро.

- Не разбираш ли, че имам твърде много хора, които могат да вършат тези неща, но нищо по-

добро?

- Аз го разбирам, госпожице Тагарт. А вие?

- Онова, от което имам нужда, е твоят...

- ... ум ли, госпожице Тагарт? Моят ум вече не е на пазара.

Тя стоеше и го гледаше, а лицето ѝ ставаше все по-сериозно.

- Ти си един от тях, нали?

- От кои?