Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

пръстена имаше само безнадеждна тъмнина. И тя се зачуди кой от двама им поема по-голям риск и

се изправя пред по-ужасяваща празнина.

- Ако нещо се случи с мен - каза тя, - ще кажеш ли на Еди У илърс в кабинета ми да даде работа

на Джеф Алиън, както обе щах?

- Да... Само това ли искате да направя... ако нещо стане?

Тя се замисли, усмихна се тъжно когато го осъзна с учудване.

- Да, май това е всичко... Освен това кажи на Харк Риърдън какво е станало и че аз съм те

помолила да му кажеш.

- Добре.

Тя вдигна глава и каза твърдо:

- Но все пак не очаквам нищо да стане. Когато стигнеш в Лоръл, обади се в У инстън,

Колорадо, и им кажи, че ще съм там утре към обяд.

- Да, госпожице Тагарт.

Тя искаше да протегне ръка за сбогом, но това ѝ се стори неадекватно. После си спомни какво

беше казал той за моментите на самота. Тя извади кутията и мълчаливо му предложи една от

собствените му цигари. Усмивката му беше израз на пълно раз биране, и малкото пламъче на

кибритената клечка, с което запали двете цигари, беше най-здравото им ръкостискане.

Сетне тя се качи на борда и следващото, което обхвана със съзнанието си, не бяха отделни

моменти и движения, а премина ването на едно-единствено движение и на една-единствена единица

време - развитие, което образуваше едно цяло, като нотите на музикално произведение - от допира на

ръката й до стартера, през резкия звук на двигателя, който разруши, като лавина, всякакъв контакт с

времето зад нея, през кръговото движение на острие, което изчезна в крехкия проблясък на

завихрения въздух, който прорязваше пространството отпред, през тръгването за пистата, през

кратката пауза, последвана от скок напред, през дългото, рисковано ускоряване, което не биваше да

се натъква на препятствия, по права линия, за да набере мощ с все по-голямо усилие, права линия

към цел - та чак до незабележимия момент, когато земята пропада и линията, без да се прекъсва, се

издига в пространството в просто и естествено движение.

Тя видя как телеграфните жици се плъзват край краката ѝ. Земята пропадаше надолу и тя се

чувстваше така, сякаш тежестта напуска глезените ѝ, сякаш земята ще се свие до размерите на топка

- на гюле от оковите на осъден, което е влачила и което е изгубила. Тялото ѝ се люлееше, опиянено

от шока на откритието, и самолетът ѝ се тресеше заедно с него, докато земята се разгъва ше отдолу с

всеки тласък - откритието, че нейният живот сега е в собствените ѝ ръце, че няма нужда да спори, да

обяснява, да учи, да се моли, да се бори - само да гледа, да мисли и да действа. Земята се втвърди в

широка, черна плоскост, която ставаше все по-голяма, докато тя въртеше и се издигаше нагоре.

Когато погледна надолу за пръв път, светлините на летището бяха угаснали, беше останал само един

прожектор, който изглеждаше като огънчето от цигарата на Келог, проблясващо за сбогом в

тъмнината.

После останаха само светлините от таблото и килимът от звезди отвъд стъклото. Нищо друго

не я подкрепяше - само пулсът на двигателя и умовете на хората, направили самолета. Но какво

друго поддържа човека където и да е другаде? - мислеше си тя. Курсът ѝ беше на северозапад, по

диагонал през Колорадо. Знаеше, че е избрала най-опасния маршрут, твърде дълга отсечка през най-

страшната планинска бариера, но това беше най-краткият път, нависоко беше в безопасност, а и

никакви планини не изглеждаха опасни в сравнение с диспечера в Брадшоу.

Звездите бяха като пяна и небето изглеждаше изпълнено с плаващо движение - движение на

образуващи се мехурчета, на кръгли вълни, без развитие. Искрица светлина пробягваше по земята от

време на време и изглеждаше много по-ярка от неподвижната синева отгоре. Но искрата увисваше

сама, между чернотата на пепелта и синевата на гробницата, бореше се за крехкото си оцеляване,

сбогуваше се и изчезваше. Бледата лента на река започна бавно да се издига от празнотата и в

продължение на много време остана пред погледа ѝ, плъзгайки се недоловимо към нея. Изглеждаше

като фосфоресцираща вена, пробила кожа та на земята, деликатна вена без кръв.

Когато видя светлините на някакъв град, като шепа златни монети, захвърлени в прерията -

силни светлини, захранвани от електрически ток, - те изглеждаха толкова далечни, колкото и

звездите, а и вече също толкова недостижими. Енергията, коя то ги беше запалила, си беше отишла,

силата, която беше създала електроцентрали в празните прерии, беше изчезнала, и тя не знаеше как