Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

да го следва с безпогрешността на сомнамбул.

Сякаш отговаряйки самостоятелно на неговия контрол, стрелката на високомера ѝ бавно се

движеше нагоре. Тя се издигаше и продължи да се издига, питайки се кога дробовете и вит лото ѝ ще

откажат. Той се движеше на югоизток, към най-високите планини, които стояха на пътя на

слънчевите лъчи. Самолетът му потъна в първия лъч. Проблесна за миг, като избликнал бял пламък,

а от крилете му се лееше светлина.

Сетне дойде редът на планинските върхове: тя видя слънчевата светлина да достига снега в

процепите, после да се процежда по гранитните склонове - очертаваше резки сенки по издатините и

придаваше на планините окончателна, жива форма. Летяха над най-дивата част на Колорадо,

необитавана, необитаема, недос тъпна за хората било пеша, било със самолет. На стотици мили

нямаше къде да се приземи самолет, тя погледна към стрелката на горивото: оставаше й половин час.

Непознатият се насочваше право към друга, по-висока верига. Тя се чудеше защо е избрал курс, по

който нито един самолет не е и не би летял. Искаше ѝ се веригата да е зад нея - това беше последното

усилие, което можеше да се надява да направи.

Самолетът на непознатия внезапно забави скорост. Губеше височина точно тогава, когато тя

очакваше да се изкачва. Гранитната бариера се издигаше пред него, пресрещаше го, пресягаше се

към крилата му, но дългата, гладка посока на движението му се плъзгаше надолу. Тя не можеше да

установи повреда, нестабилност, никакъв знак за механична авария - изглеждаше като равно,

преднамерено движение. С внезапно проблясване на слънчева светлина по кри лата самолетът

навлезе в дълга крива, а лъчите се отърсваха като вода от корпуса му, сетне навлезе в широка, гладка

спирала, сякаш подхождаше за кацане на място, където не можеше да се кацне.

Тя наблюдаваше, без да се опитва да го обясни, без да вярва на това, което вижда, очакваше

издигането, което да го върне обратно по курса. Но спокойните, плъзгащи се кръгове продължаваха

да се снижават към писта, която не можеше да види и за която не смееше да мисли... Като останки от

счупени челюсти, редиците гранитни зъби стояха между неговия и нейния самолет, тя не можеше да

различи какво лежи на края на спираловидното му движение. Знаеше само, че не изглежда като

самоубийство, но със сигурност беше такова.

Видя слънцето да проблясва по крилата за миг. Сетне, като тялото на човек, който се гмурка

напред с протегнати ръце, вед ро оставил се на полета надолу, самолетът се снижи и изчезна зад

скалните гребени. Тя продължи да лети, почти очаквайки го да се появи отново, неспособна да

повярва, че е станала свидетел на ужасна катастрофа, която се е случила толкова просто и спокойно.

Продължи да лети към мястото, където беше паднал самолетът. Беше някаква долина сред пръстен от

гранитни стени. Тя стигна до долината и погледна надолу. Нямаше възможно място за кацане.

Нямаше и следа от самолет.

Дъното на долината изглеждаше като парче земна кора, от къснато по времето, когато земята се

е охлаждала, и останало недостъпно оттогава насетне. Беше поредица от струпани ска ли, с големи

блокове, висящи на опасни гроздове, с дълги, тъмни пукнатини и няколко изкривени борови дървета,

които растяха почти водоравно във въздуха.

Нямаше равно парче земя дори с размерите на носна кърпич ка. Нямаше място, където да се

скрие самолет. Нямаше и останки от самолет. Тя наклони машината, започна да кръжи над долината,

като се снижи малко. Заради някаква игра на светлината, която тя не можеше да обясни, дъното на

долината изглеждаше много по-ясно видимо от останалия терен. Можеше да го разли чи достатъчно

добре, за да се увери, че самолетът не е там - но това беше невъзможно.

Тя продължи да кръжи и да се снижава. Огледа се наоколо и за един ужасяващ миг си помисли,

че е тиха лятна сутрин, че е сама, изгубена в район на Скалистите планини, който никой са молет не

би рискувал да доближи, и с последните изпарения на горивото си търси самолет, който никога не е

съществувал, преследва унищожител, който е изчезнал така, както винаги е из чезвал; може би само

призракът му я беше довел тук, за да бъде самата тя унищожена. В следващия момент обаче поклати

глава, сви устни и продължи да се снижава. Мислеше си, че не може да изостави такова несметно

богатство като ума на Куентин Даниълс по някоя от скалите долу, ако е още жив и тя е в състояние