Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

може да я върне. И все пак това бяха нейните звезди, мислеше си тя, докат о гледаше надолу, това

беше нейната цел, нейният прожектор, стремежът, който я подтикваше да се движи нагоре. Онова,

което другите претендираха, че чувстват, когато погледнат звездите - отдалечени безопасно на

милиони години, без да налагат някакво задълже ние за действие, а само безсмис лен, суетен блясък -

тя изпитваше при вида на електрическите крушки, които осветяват улиците на някакъв град. Именно

земята под нея беше висотата, която искаше да достигне, и се чудеше как е стигнала до там да я

загуби, кой я е превърнал в топка от веригата на осъден, която трябва да влачи през калта, кой е пре -

върнал обещанието за величие във видение, което никога не може да бъде достигнато. Но градът

отмина и тя трябваше да гледа напред, към планините на Колорадо, които се издигаха на пътя ѝ.

Малката стрелка на таблото показваше, че се издига.

Звукът на двигателя, който пулсираше в металната черупка под нея и караше щурвала в ръцете

ѝ да вибрира, подобно на пулса на сърце, ускорен от тържествено усилие, ѝ показваше с каква мощ я

носи над върховете. Сега земята беше смачкана скулптура, която се люлееше насам-натам, с формата

на експлозия, с внезапни изблици, които се опитваха да достигнат самолета. Тя ги виждаше като

зъбати, черни възвишения, раздрали млечното покривало на звездите, право пред нея, все по-

нашироко. С ум, слял се с тялото ѝ, с тяло, сляло се със самолета, тя се бореше с невидимата фуния,

която я засмукваше надолу, бореше се с внезапните повеи, които повдигаха земята така, сякаш щеше

да се навие като килим в небето и да повлече половината планина. Ся каш се бореше със замръзнал

океан, където досегът с едно-единствено течение щеше да бъде фатален.

Имаше мигове на почивка, когато планините се снижаваха над долините, пълни с мъгла. Сетне

мъглата се вдигаше по-високо, поглъщаше земята и тя оставаше увиснала в пространството, сякаш

неподвижна, ако шумът на двигателя не ѝ подсказваше обратното.

Но нямаше нужда да вижда земята. Таблото сега заместваше зрението ѝ - то беше

концентрираното зрение на най-добрите умове, които можеха да я водят по пътя й. Тяхното сгъстено,

кондензирано зрение, което ѝ беше предоставено и изискваше единствено да може да го разчете. Как

ли са им платили на тези хора, дарителите на зрение? От кондензирано мляко, през концентрирана

музика до концентрирано зрение, предоставено от прецизни инструменти - какво богатство не са

дали на света, а какво са получили в замяна? Къде ли бяха сега? Къде беше Дуайт Сандърс? Къде

беше изобретателят на нейния двигател?

Мъглата се вдигаше и през една пролука тя видя капка огън сред скалите. Не беше

електрическа светлина, а самотен пламък сред мрака на земята. Знаеше къде е и какъв е този пламък:

беше Факелът на Уайът. Наближаваше целта си. Някъде зад нея, на североизток, беше върхът, под

който минаваше тунелът на „Тагарт―. Планините се плъзгаха бавно надолу към по-стабилната почва

на Юта. Тя се снижи по-близо до земята. Звездите започваха да изчезват, небето потъмняваше, но в

стената от облаци на изток започваха да се появяват тънки пукнатини - първо като нишки, сетне като

малки петънца отразена светлина, после прави линии, които още не бяха розови, но вече не бяха и

сини - в цвета на бъдещата светлина, пръв намек за предстоящия изгрев. Непрекъс нато се появяваха

и изчезваха, ставаха все по-светли, а небето - все по-тъмно, сетне се разтваряха по-широко, като

обещание, което се бори да бъде изпълнено. Тя чу музика да пулсира в ума ѝ, мелодия, която рядко

си припомняше: не петият концерт на Ричард Хали, а четвъртият, викът на измъчена борба, а

акордите му бяха като далечно видение, което трябваше да достигне.

Видя отдалеч летището на Афтън, първо като квадрат от искри, сетне като сноп бели лъчи.

Беше осветено за самолет, който се канеше да излети, и тя трябваше да изчака с приземянването.

Докато кръжеше в тъмнината над пистата, тя видя сребристото тяло на самолет, който се издигаше

като феникс сред белите пла мъци, и се насочваше на изток по права линия, оставяйки за миг светла

следа в пространството зад себе си.

След това тя се спусна надолу на негово място и се гмурна в светещата фуния от лъчи - видя

циментовата лента да се втурва към лицето ѝ, усети удара на колелетата, които я спряха навреме,