Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

след това забавянето на движението, докато самолетът се укротяваше до безопасната скорост на

кола, докато рулираше гладко, след като беше напуснал пистата.

Беше малко частно летище, което обслужваше слабия трафик на няколко индустриални

концерна, които бяха останали в Афтън. Тя видя един самотен пазач, който бързаше да я посрещне.

Скочи на земята в момента, в който самолетът застана непод вижно, а часовете полет бяха пометени

от ума ѝ от нетърпението да изчака още няколкото протяжни минути.

- Мога ли да намеря някъде кола, коят о да ме закара веднага до Технологич ния инстит ут? -

попита тя. Пазачът я погледна озадачено:

- Ами да, предполагам, госпожо. Но... за какво? Там няма никого.

- Господин Куент ин Даниълс е там.

Пазачът поклати бавно глава, после размаха пръст на изток към стопяващите се светлини на

самолета:

- Ето го господин Даниълс.

- Какво?

- Тъкмо тръгна.

- Тръгна ли? Защо?

- Замина с мъжа, койт о долетя за него пред и два-три часа.

- Какъв мъж?

- Не знам, никога не съм го виждал преди, но, човече, имаше невероятен самолет!

Тя се върна на щурвала, ускори надолу по пистата, издигна се във въздуха, самолетът ѝ беше

като куршум, насочен към две червени искри, червена и зелена, които се отдалечаваха в небето на

изток, и не спираше да повтаря:

- О не, няма да го направят! Няма! Няма! Няма!

Веднъж завинаги, мислеше си тя, сграбчила щурвала така, сякаш той беше врагът, когото не

биваше да изпуска, а думите ѝ бяха като отделни експлозии с огнени следи в ума ѝ, които ги

свързваха, веднъж завинаги... да срещне унищожителя лице в лице... той няма да отнесе двигателя в

мрака на чудовищната, скрита неизвестност... този път няма да избяга...

На изток се надигаше светла лента, сякаш идваше от земята, като дълго сдържан и накрая

изпуснат дъх. В дълбоката синева над нея самолетът на непознатия изглеждаше като самотна ис кра,

която сменяше цвета си и проблясваше ту вляво, ту вдясно, като махало в мрака, което отмерва

времето. Кривата на разстоянието караше искрата да слиза по-близо до земята и тя даде газ докрай,

за да не я изпусне от поглед, да не й позволи да докосне хоризонта и да изчезне. Светлината плуваше

в небето, като донесена от земята от самолета на непознатия. Самолетът летеше на югозапад и тя го

преследваше в настъпващия изгрев.

От прозрачната зеленина на леда небето се стопи в бледо златно, а златното се разпростря като

езеро под крехко покритие от розово стъкло - цветът на онази първа забравена сутрин, която тя беше

видяла за пръв път на земята. Облаците се раз пръскваха в дълги парчета замъглена синева. Тя не

отделяше очи от самолета на непознатия, сякаш погледът ѝ беше верига, която тегли нейния кораб.

Другият самолет се беше превърнал в малко черно кръстче - като стопяващ се белег в светлика на

небето.

Тя забеляза, че облаците не се разпръскват, а стоят скупче ни на самия ръб на земята, и осъзна,

че самолетът се е насочил към планините на Колорадо, че битката срещу невидимата буря ѝ

предстои още веднъж. Забеляза го без емоция, не се питаше дали самолетът или тялото й имат сили

да се опитат за го направят още веднъж. Докато беше в състояние да се движи, щеше да се движи и

да преследва петънцето, което се изплъзваше с последната останка от нейния свят. Тя чувстваше

единствено празнотата, останала след огъня на омразата и гнева, и отчаяния импулс да се бие до

смърт; те се бяха слели в едно-единствено ледено острие, в решимост да преследва непознатия,

който и да е той, където и да я заведе, да го преследва и... тя не добави нищо на ум, но, без да го

изкаже, онова, което лежеше на дъното на празнота та, беше: да даде живота си, ако първо може да

отнеме неговия.

Като инструмент, настроен за автоматичен контрол, тялото й извършваше действията по

управлението на самолета, планините пробягваха в синкава мъгла отдолу, а назъбените върхове се

издигаха на пътя й като задимени сгради в смъртоносно синьо. Забеляза, че разстоянието до самолета

на непознатия е намаляло: той беше нагодил скоростта си към опасния терен, докато тя беше

продължила направо, без да осъзнава опасността, като единствено мускулите на ръцете и краката ѝ

се бореха да поддържат самолета във въздуха. Рязкото изопване на устните ѝ беше най-многото,

което можеше да направи, за да се усмихне: той караше самолета ѝ вместо нея, той ѝ беше дал силата