Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

чувстват виновни. Така че ще благославят и следват всеки, който им даде оправдание да не мислят.

Всеки, който превърне в добродетел - високо интелектуална добродетел - онова, което те знаят, е

техен грях, слабост и вина.

- И вие препоръчвате да посред нич им на тая низост?

- Това е пътят към популярността.

- Защо ви е популярност?

Погледът на доктор Ферис спря нехайно върху лицето на доктор Стедлър, сякаш напълно

случайно.

- Ние сме обществена инст итуция - отговори той равно, - издържана от обществени фондове.

- Значи казвате на хората, че науката е безполезна измама, която трябва да б ъде забранена?

- Това е заключение, което може да се изведе по законите на логиката от м оята книга. Но не

това е заключението, което ще си извадят.

- Ами позорът за инст итута в оч ите на интелигент ните хора, където и да са останали такива?

- Защо трябва да ни е грижа за тях?

Доктор Стедлър не би счел такова изречение за мислимо, ако беше произнесено с омраза,

завист или злоба, но отсъствието на каквато и да е подобна емоция, нехайството на гласа,

предполагащо сподавена насмешка, го порази - сякаш за момент беше зърнал някаква област, която

не може да бъде смятана за част от реалността - онова, което плъзна към стомаха му, беше леден

ужас.

- Наблюдавахте ли реакциите за книгата ми, доктор Стедлър? Беше приета със забележителна

благосклонност.

- Да - и тъкмо това не мога да повярвам.

Той трябваше да говори, да говори, сякаш това е цивилизована дискусия - не можеше да си

позволи да си признае какво беше почувствал за миг.

- Не съм в състояние да разбера вниманието, което получ их те във всички реном ирани

академични списания и как могат да си позволят да обсъждат книгата ви сериозно. Ако Хю Акстън

беше тук, нито едно академично издание не би дръзнало да я третира като творба, което може да

попадне в сферата на философията.

- Но него го няма.

Доктор Стедлър почувства, че има някакви думи, които сега го предизвикват да произнесе - и

му се искаше да приключи този разговор, преди да открие какви са.

- От друга страна - каза доктор Ферис, - реклам ите за моята книга - сигурен съм, че не

забелязвате неща като реклами - цитират едно хвалебствено писмо, което получих от господин

Уесли Мауч.

- Кой, по дяволите, е господ ин Уесли Мауч?

Доктор Ферис се усмихна.

- След год ина дори и вие няма да задавате този въпрос, док тор Стедлър. Да го кажем така -

господин Мауч е човекът, който разпределя горивото понастоящем.

- Тогава ви препоръчам да се придържате към работата си. Занимавайте се с господин Мауч и

му оставете пещите, но иде ите оставете на мен.

- Ще бъде любопит но да се опитате да форм улирате границата - каза доктор Ферис, както се

прави нехайна академична забележка. - Но ако говорим за книгата ми, ами тогава говорим за сферата

на пиара - той се обърна и посочи загрижено към ма тематическите формули, надраскани на дъската.

- Доктор Стедлър, ще бъде катастрофално, ако поз волите сферата на пиара да ви отвлече от работата,

която вие единствен в света сте в състояние да свършите.

Това беше казано с угодническа почит и доктор Стедлър не можеше да каже защо чу в

изречението „Стой си при дъската!― Той почувства хапливо раздразнение и го обърна към себе си

мислейки ядосано, че трябва да спре с тези подозрения.

- Пиар? - презрително каза той. - Не виждам никаква практическа цел в книгата ви. Не виждам

какво е планирано да постигне.

- Нима? - оч ите на докт ор Ферис проб леснаха за миг, безоч ливата искрица беше твърде кратка,

за да може да бъде идентифицирана със сигурност.

- Не мога да си позволя да смятам определени неща за въз можни в едно цивилизовано

общество - строго каза доктор Стедлър.

- Това е възхит ително точ но - весело каза доктор Ферис. - Не можете да си позволите.

Доктор Ферис се изправи и пръв посочи, че разговорът е приключил.

- Моля да м и се обаждате всеки път , когато нещо в този ин ститут ви прич ини неудобство,

доктор Стедлър - каза той. - За мен е привилегия да бъда винаги на вашите услуги.

Съзнавайки, че трябва да утвърди авторитета си и да потуши срамната мисъл за подмяната,

която избираше, доктор Стедлър каза надменно, със саркастичен и суров тон:

- Следващия път , когато ви извикам, по-доб ре направете не що с тази ваша кола.

- Да, доктор Стедлър. Ще се постарая никога вече да не закъснявам и ви моля да ми прост ите.