Никога не беше чувала тази симфония преди, но знаеше, че е написана от Ричард Хали. Разпознаваше стремителността и великолепната наситеност. Познаваше стила на темата — беше ясна, сложна мелодия — във време, когато никой вече не пишеше мелодии… Тя седеше вгледана в тавана на вагона, но не го виждаше — беше забравила къде е. Не знаеше дали слуша цял симфоничен оркестър или просто музикалната тема, може би чуваше оркестрацията само в собственото си съзнание.
Смътно си даде сметка, че предварителни отзвуци от тази тема имаше из цялото творчество на Ричард Хали, през всичките години на дългата му борба, до онзи ден в средата на живота му, когато славата го порази изведнъж и го повали. Тъкмо това, мислеше си тя, докато слушаше симфонията, е била целта на неговата битка. Тя си спомняше половинчати опити в неговата музика, фрази, които я обещаваха, скършени парчета мелодия, които започваха, но никога не я достигаха, когато Ричард Хали е написал това, той… Тя се изправи на седалката. Кога Ричард Хали е написал това?
В същия момент разбра къде е и за пръв път се учуди откъде идва музиката.
На няколко крачки, в края на вагона, един спирач оправяше бутоните на климатичната инсталация. Беше рус и млад. Подсвиркваше си темата от симфонията. Тя разбра, че я свирука отдавна и че това е всичко, което беше чула.
Тя го гледаше невярващо известно време, преди да повиши глас и да попита:
— Бихте ли ми казали какво си свирукате?
Момчето се обърна към нея. Тя се натъкна на прям поглед и видя открита, пламенна усмивка, сякаш той споделяше тайна с приятел. Тя хареса лицето му — чертите му бяха стегнати и стабилни, нямаше го видът на отпуснати мускули, избягващи отговорността за форма, която тя се беше научила да очаква в лицата на хората.
— Това е концертът на Хали — отговори той с усмивка.
— Кой?
— Петият.
Тя изчака един миг, преди да каже бавно и много внимателно:
— Ричард Хали е написал само четири концерта.
Усмивката на момчето изчезна. Сякаш някой го беше разтърсил и го беше върнал в реалността, точно както тя се беше почувствала няколко минути преди това. Сякаш капак на прозорец се беше затръшнал и всичко, което беше останало, беше безизразно, безлично, равнодушно, празно лице.
— Разбира се — каза той. — Сбъркал съм. Сгреших.
— Тогава какво беше това?
— Нещо, което съм чул някъде.
— Какво?
— Не знам.
— Къде си го чул?
— Не си спомням.
Тя млъкна безпомощно, той се извръщаше, без да проявява повече интерес.
— Звучеше като тема на Хали — каза тя. — Но аз познавам всяка нота, която е написал, а той никога не е писал това.
Лицето му беше все още безизразно, само едва доловима учтивост се долавяше по него, когато той пак се обърна към нея и каза:
— Вие харесвате музиката на Ричард Хали?
— Да — каза тя. — Много я харесвам.
Той я погледна за момент, сякаш се колебаеше, после се извърна. Тя го наблюдаваше как си върши работата, безмълвно и сръчно. Не беше спала две нощи, но не можеше да си позволи да спи, имаше да обмисля твърде много проблеми, и недостатъчно време: влакът трябваше да пристигне в Ню Йорк рано сутринта. Тя имаше нужда от това време, и все пак искаше влакът да се движи по-бързо; но това беше „Тагарт Комет“, най-бързият влак в страната.
Опита се да мисли, ала музиката още отзвучаваше в периферията на съзнанието й и тя продължаваше да я чува, звучаща с пълна сила, като неумолимите стъпки на нещо необратимо… Тя поклати глава гневно, захвърли рязко шапката си и запали цигара.
Нямаше да спи, мислеше си, можеше да издържи до утре вечерта… Колелата на влака тракаха в отчетлив ритъм. Тя дотолкова беше привикнала към тях, че не ги чуваше съзнателно, а звукът се превръщаше в чувство на покой вътре в нея… Когато изгаси цигарата си, знаеше, че има нужда от още една, но си помисли, че ще си даде още минута, само няколко минути, преди да я запали…
Беше заспала и се събуди от внезапно силно раздрусване, усещайки, че нещо не е наред, преди още да разбере какво е то: колелата бяха спрели. Вагонът стоеше беззвучен и полутъмен в синия отблясък на нощните лампи. Тя погледна часовника си: нямаше причина да спират. Погледна навън през прозореца: влакът беше спрял насред пусто поле.
Тя чу как някой се движи на седалката си от другата страна на коридора и попита:
— От колко време стоим тук?
Мъжки глас отговори безразлично:
— От около час.
Мъжът я погледна сънливо учуден, защото тя скочи на крака и се втурна към вратата. Навън духаше студен вятър, насред празното парче земя под празното небе. Тревите шумоляха в мрака. Далеч напред тя видя фигурите на хора до локомотива, а над тях, открояваща се в небето, червената светлина на семафор. Тя тръгна бързо към тях покрай неподвижната редица от колелета. Никой не й обърна внимание, докато се приближаваше. Персоналът на влака и неколцина пътници стояха скупчени под червената светлина. Бяха спрели да говорят, изглежда чакаха с кротко безразличие.
Читать дальше