Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Първа част - Не им противоречи)

— Какво става? — попита тя.

Инженерът се обърна учуден. Въпросът й беше прозвучал като заповед, не като аматьорското любопитство на пътник. Тя стоеше с ръце в джобовете, яката на палтото й беше вдигната, а вятърът размяташе кичури коса през лицето й.

— Червен семафор, госпожо — каза той и посочи с пръст нагоре.

— Откога е така?

— От час.

— Не сме на главната линия, нали?

— Точно така.

— Защо?

— Не знам.

Кондукторът се обади:

— Не мисля, че е трябвало да ни отпращат по странично разклонение, стрелките не работеха както трябва, а това тук не работи изобщо — той кимна с глава по посока на семафора. — Сигналът едва ли ще се смени. Смятам, че е повреден.

— Тогава какво правите?

— Чакаме да се смени.

Докато тя мълчеше учудена и ядосана, огнярят се подсмихна:

— Миналата седмица специалният влак на „Атлантик Саутърн“ престоял на резервна линия два часа — просто нечия грешка.

— Това е „Тагарт Комет“ — каза тя. — „Комет“ никога не е закъснявал.

— Единственият в страната, който не е — каза механикът.

— Винаги има първи път — добави огнярят.

— Не разбирате от железници, госпожо — каза един пътник.

— Няма сигнална система или диспечер в страната, които да стават за нещо.

Тя не обърна внимание на тези думи, а каза на машиниста:

— Ако знаете, че семафорът е развален, какво възнамерявате да правите?

Той не хареса авторитетния й тон и не разбираше защо тя го използва толкова естествено. Изглеждаше като младо момиче, само устата и очите й показваха, че е жена над трийсетте. Тъмносивите очи бяха прями и обезпокоителни, сякаш прорязваха предметите, изхвърляйки всичко незначително настрани. Лицето му се струваше смътно познато, но не можеше да се сети къде го е виждал.

— Госпожо, нямам намерение да си залагам главата — каза той.

— Той иска да каже — намеси се огнярят, — че нашата работа е да чакаме заповеди.

— Вашата работа е да карате този влак.

— Не и на червен семафор. Ако сигналът каже да спрем, спираме.

— Червеният семафор означава опасност, госпожо — каза пътникът.

— Няма да поемаме никакви рискове — каза механикът. — Който и да е отговорен за това, той ще прехвърли вината върху нас, ако тръгнем. Така че няма да тръгнем, докато някой не ни каже.

— Ами ако никой не ви каже?

— Все някой ще се появи, рано или късно.

— Колко дълго предлагате да чакаме?

Механикът вдигна рамене.

— Кой е Джон Голт?

— Той иска да каже — намеси се огнярят — да не задавате въпроси, на които никой не може да отговори.

Тя погледна червената светлина и линията, която се губеше и тъмната, непрогледна далечина. После каза:

— Движете се внимателно до следващия семафор. Ако работи, отидете до главната линия и спрете при първата отворена кантора.

— Тъй ли? И кой го казва това?

— Аз.

— Че коя си ти?

Настъпи съвсем кратка пауза, миг на удивление при въпрос, който не беше очаквала, но механикът погледна отблизо лицето й и изпъшка заедно с нейния отговор:

— Боже Господи!

Тя отговори без да демонстрира обида, а просто като човек, на когото не му задават често подобен въпрос:

— Дагни Тагарт.

— Леле, да ме… — каза огнярят и тогава всички млъкнаха. Тя продължи със същия спокоен авторитетен тон.

— Стигнете до главната линия и задръжте влака, докато аз отида до първата отворена кантора.

— Да, госпожице Тагарт.

— Трябва да наваксате. Имате остатъка от нощта, за да го направите. Докарайте „Комет“ по разписание.

— Да, госпожице Тагарт.

Тя вече се обръщаше, за да се си тръгне, когато механикът попита:

— Ако има някакъв проблем, поемате ли отговорността за него, госпожице Тагарт?

— Да.

Кондукторът я последва по обратния път към нейния вагон. Питаше я удивено:

— Но… просто място в обикновен вагон, госпожице Тагарт? Какво е станало? Защо не ни уведомихте?

Тя се усмихна спокойно.

— Нямах време за официалности. Моят вагон беше закачен за номер 22 от Чикаго, но слязох в Кливлънд, а номер 22 закъсняваше, така че оставих вагона. „Комет“ беше следващият влак и го взех. Нямаше останали места в спалните вагони.

Кондукторът поклати глава.

— Брат ви нямаше да вземе пътническо място.

Тя се разсмя.

— Не, нямаше.

Мъжете около локомотива я гледаха как се отдалечава. Младият спирач беше сред тях. Той попита, сочейки я:

— Коя е тази?

— Тя е човекът, който управлява „Тагарт Трансконтинентал“ — каза механикът, уважението в гласа му беше искрено. — Това е вицепрезидентът по експлоатацията на подвижния състав.