Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Ето на. Това беше доказателството. Успехът изпълни душата му с наслада.

— А когато те попитам за това пред баща ми, ще отговориш ли същото?

— Да, да.

— А когато баща ми те попита пред краля, ще кажеш ли пак истината?

— Да!

— Закълни се в кръста.

— Заклевам се в кръста, ще кажа истината!

— Амин — каза доволно Уилям и започна да тъпче огъня.

Вързаха Джилбърт към седлото, сложиха повод на коня и подкараха бавно. Рицарят едва можеше да стои изправен, а Уилям не искаше да умре, защото тогава нямаше да има никаква полза от него, затова се стараеше да не се държи твърде грубо с човека. Следващия път, когато минаха през един поток, хвърли студена вода върху изгорелите му стъпала. Джилбърт изкрещя от болка, но може би му помогна.

Усещането за триумф, което Уилям изпитваше, беше чудесно, но примесено с някакво странно неудовлетворение. Никога в живота си не бе убивал човек и съжаляваше, че не може да убие Джилбърт. Да изтезаваш някого, без да го убиеш, беше все едно да съблечеш едно момиче до голо, без да го изнасилиш. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече чувстваше, че има нужда от жена.

Може би като се върнеше у дома… не, нямаше да има време. Трябваше да разкаже на родителите си какво се е случило, а те щяха да поискат Джилбърт да повтори признанието си пред свещеник и може би още няколко други свидетели. А след това трябваше да обсъдят как да пленят граф Бартоломю, което със сигурност трябваше да стане утре, преди заговорникът да е събрал твърде много мъже за бой. А Уилям все още не беше измислил как да превземат замъка с хитрост, без продължителна обсада…

Тъкмо си мислеше с отчаяние, че може би ще да мине много време, преди изобщо да види привлекателна жена, когато една такава се появи на пътя пред тях.

Бяха група от петима души и вървяха към него. Жената беше тъмнокоса, около двайсет и пет годишна — не съвсем момиче, но достатъчно млада. Когато се приближи, Уилям се заинтригува още повече: беше доста красива, с тъмнокафява коса, събираща се на дяволски връх на челото й, и дълбоки очи с наситен златист цвят. Имаше тънка гъвкава фигура и гладка смугла кожа.

— Остани назад — каза той на Уолтър. — Задръж рицаря зад себе си, докато говоря с тях.

Групата се спря и го изгледаха предпазливо. Явно бяха семейство: имаше един висок мъж с тях, който трябваше да е съпругът; останалите бяха напълно отраснал младок, макар и с непоникнала още брада, и двама изтърсаци. Мъжът изглеждаше познат, осъзна с изненада Уилям.

— Познавам ли те?

— Познавам ви — отвърна мъжът. — И коня ви го познавам, защото двамата едва не убихте дъщеря ми.

Уилям започна да си спомня. Конят му не беше докоснал детето, но бе почти на косъм.

— Ти строеше къщата ми. А когато те освободих, поиска да ти се плати и едва ли не ме заплаши.

Мъжът го изгледа предизвикателно и не го отрече.

— Не си толкова наперен сега — подхвърли Уилям с насмешка. Цялото семейство явно гладуваше. Оформяше се един чудесен ден за разчистване на сметки с хора, които бяха обидили Уилям Хамли. — Гладни ли сте?

— Гладни сме, да — отвърна строителят сприхаво.

Уилям отново погледна жената. Стоеше с леко разтворени стъпала и вдигната брадичка, и го гледаше без страх. Алиена го беше възбудила и сега искаше да уталожи страстта си с тази. Щеше да е жива, да се извива и да драска. Толкова по-добре.

— Не си женен за това момиче, нали, строителю? Спомням си жена ти — една грозна крава.

Лицето на строителя помръкна за миг и той отвърна:

— Жена ми почина.

— А тази не си я завел в църква, нали? Нямаш пени да платиш на свещеника. — Зад Уилям, Уолтър се покашля, а конете се раздвижиха неспокойно. — Да речем, че ти дам пари за храна — подхвърли той на строителя, колкото да го подразни.

— Ще приема с благодарност — отвърна мъжът, макар да личеше, че раболепието не му беше по сърце.

— Не говоря за подарък. Ще купя жена ти.

— Не съм за продан, момче — отвърна му самата тя.

Подигравката й беше добре насочена и Уилям се ядоса. „Като остана с теб насаме, ще ти покажа мъж ли съм или момче“, помисли си той. Заговори на строителя:

— Ще ти дам един фунт сребро за нея.

— Тя не е за продан.

Уилям се ядоса още повече. Вбесяващо беше да предложи цяло състояние на прегладнял несретник и да му откажат.

— Глупако, ако не вземеш парите, ще те пронижа с меча си и ще я начукам пред децата ти!

Ръката на строителя посегна под наметалото му. Трябваше да има някакво оръжие, помисли си Уилям. Освен това беше много едър и макар да бе изтънял като нож, можеше да окаже лют бой, за да отърве жена си. Самата тя дръпна наметалото си настрана и отпусна ръка на дръжката на изненадващо дълга кама. По-голямото момче също бе достатъчно едро, за да създаде неприятности.