Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Веднага след това двата коня се появиха. Уилям зърна за миг червена коприна: Ралф от Лайм. После видя плешивата глава и на спътника му. Двамата минаха в тръс покрай него и се скриха от погледа му.

Въпреки разочарованието Уилям се радваше, че предположението му се потвърждава: графът изпращаше тези мъже по задачи. Притесни го обаче мисълта дали Бартоломю щеше да ги праща по двама. Това би била естествена предпазна мярка. Ако имаха възможност, хората предпочитаха да пътуват на групи, за да подсигурят безопасността си. От друга страна Бартоломю имаше да разпраща твърде много съобщения, но разполагаше с ограничен брой хора, тъй че можеше и да реши, че е излишна екстравагантност да използва по двама рицари за отнасянето на една вест. Нещо повече, рицарите бяха силни мъже, на които можеше да се разчита, че ще дадат добър урок на обикновения разбойник. Престъпникът твърде малко би спечелил от подобна схватка, тъй като рицарят не притежаваше нищо ценно за грабене, освен меча си, а той трудно би могъл да се продаде, без да се налага човек да отговаря на неприятни въпроси. Оставаше конят, но той пък най-вероятно щеше да е окуцял в битката. Един рицар беше в по-голяма безопасност от повечето хора в горите.

Уилям се почеса по главата с дръжката на ножа си. Можеше да е едното или другото.

Седна долу и зачака. Гората беше затихнала. Появи се вялото зимно слънце, поогря треперливо през гъстата зеленина и отново се скри. Коремът му напомни, че отдавна бе минало времето за обед. Сърна прекоси пътеката на няколко крачки от него, без да усети, че я наблюдава гладен човек. Обзе го нетърпение.

Ако дойдеше нова двойка, щеше да се наложи да нападне, реши той. Беше рисковано, но разполагаше с предимството на изненадата, а имаше със себе си и Уолтър, който бе добър боец. Освен това можеше да е последният му шанс. Знаеше, че могат да го убият и бе уплашен, но това може би щеше да е по-добре, отколкото да живее в постоянно унижение. Поне беше доблестен край, да загинеш в битка.

Най-добре би било, помисли си той, да се появи Алиена, съвсем сама и препускаща на бяло пони. Щеше да падне от коня, да си натърти ръцете и краката, и да се изтърколи в къпините. Тръните щяха да одраскат меката й кожа и да й пуснат кръв. Уилям щеше да скочи върху нея и да я притисне в земята. Щеше да е унизена до смърт.

Поигра си с тази идея, като си представи подробно раните й, представи си с наслада как се надигат и смъкват гърдите й, докато той я възсяда и си представи изражението на ужас, изписано на лицето й, когато разбере, че е напълно във властта му. А после отново чу конски тропот.

Този път ездачът бе сам.

Изправи се, извади ножа си, притисна гръб в дървото и се вслуша отново.

Беше добър кон, бърз. Не чак боен кон, но здрав ловен жребец навярно. Товарът му не бе тежък — мъж без броня вероятно, и се приближаваше в стабилен тръс, без дори да е силно задъхан. Уилям улови погледа на Уолтър и кимна: това беше човекът им, тук беше доказателството. Вдигна дясната си ръка, хванал ножа за върха на острието.

Собственият му кон изцвили в далечината.

Звукът се разнесе през смълчаната гора и се чу съвсем ясно над лекия тропот на приближаващия се жребец. Животното се сепна и наруши ритъма си. Ездачът му извика „Стоой!“ и конят забави до ходом, а Уилям изруга тихо. Жертвата вече бе нащрек, а това щеше да направи всичко много по-трудно. Твърде късно съжали, че не беше отвел коня си по-надалеч.

Вече не можеше да прецени колко се е приближил конят, след като забави ход. Всичко се объркваше. Едва устоя на изкушението да надникне иззад дървото. Вслуша се, целият напрегнат. Изведнъж чу как конят изпръхтя стъписващо близо, а после се появи само на крачка от него. Животното го забеляза миг след като и той го видя. Дръпна се назад, а ездачът изсумтя изненадано.

Уилям изруга на ум. Осъзна моментално, че конят можеше да обърне и да препусне в обратната посока. Сниши се зад дървото и излезе от другата страна зад жребеца, вдигнал ръката си за мятане. Зърна за миг ездача, докато дърпаше юздите — брадатият и намръщен мъж бе коравия старец Джилбърт Котешкото лице. Уилям метна ножа.

Хвърлянето бе съвършено. Ножът удари задницата на коня с върха напред и потъна на един пръст в плътта му.

Животното се сепна като стъписан човек и преди Джилбърт да е успял да реагира, препусна напред в бесен галоп… право към чакащия в засада Уолтър.

Уилям затича след него. Конят взе разстоянието до Уолтър за няколко мига. Джилбърт вече не се опитваше да го удържи — стараеше се единствено да не падне от седлото. Изравниха се с позицията на коняря и Уилям си помисли: „Сега, Уолтър, хайде!“