Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Уилям се приближи. Ричард вдигна очи към него, след което отново насочи вниманието си към играта. Алиена се беше съсредоточила. Боядисаното им дървено табло беше с формата на кръст, разделено на квадрати с различни цветове. Пуловете като че ли бяха направени от слонова кост, бели и черни. Играта явно беше вариант на мерелс или морис с деветимата 9 9 Позната у нас като „дама“ — популярна в Средновековието игра, известна още от римско време — Б.пр. донесена им като подарък от Нормандия от баща им. Когато се наведе над дъската, деколтето на туниката й се издаде навън и той успя да види връхчетата на гърдите й. Бяха големи както си ги представяше. Устата му пресъхна.

Ричард премести един пул на таблото, а Алиена каза:

— Не, не можеш да направиш това.

Момчето се притесни.

— Защо да не мога?

— Защо е против правилата, глупаче.

— Не ми харесват правилата — каза кисело Ричард.

Алиена кипна.

— Длъжен си да се подчиняваш на правилата!

— Че защо?

— Просто защото си длъжен, затова!

— Няма пък — каза той и бутна таблото от пейката на пода, а пуловете се разхвърчаха.

Бърза като мълния, Алиена го плесна през лицето.

Момчето писна, с ужилена гордост, както и лице.

— Ти… — Ричард се поколеба за миг. — Дяволска кучко! — изкрещя той, обърна се и побягна, но само след три крачки налетя на Уилям.

Уилям го подхвана с една ръка и го задържа във въздуха.

— Внимавай свещеника да не те чуе, че наричаш сестра си с такива имена.

Ричард се загърчи и заскимтя.

— Боли ме така… пусни ме!

Подържа го така още малко. Ричард спря да се бори и се разплака. Уилям го пусна на пода и той побягна, плувнал в сълзи.

Алиена го беше зяпнала, забравила за играта и лицето й се намръщи озадачено.

— Ти… Защо си тук? — попита тя. Гласът й беше тих и спокоен, глас на възрастна жена.

Уилям седна на пейката, доволен от ловкостта, с която се беше справил с Ричард.

— Дойдох да те видя.

Изгледа го нащрек.

— Защо?

Уилям се настани така, че да може да наблюдава стълбището. Видя как в залата слезе около четирийсетгодишен мъж, облечен като високопоставен слуга, с кръгла шапка и къса туника от фин плат. Слугата махна на някого и двама мъже — рицар и войник — се качиха заедно горе. Младежът отново се обърна към Алиена.

— Искам да поговорим.

— За какво?

— За теб и мен.

Погледна през рамо и видя, че слугата се приближава към тях. Имаше нещо леко женствено в походката му. В едната си ръка държеше буца захар, мръсно кафява на цвят и оформена като конус. В другата стискаше крив корен, може би джинджифил. Мъжът явно беше домашния стюард и бе ходил до долапа с подправките, заключен в графската спалня, за да набави нужните скъпи продукти, които сега носеше на готвача. Захарта сигурно щеше да подслади пая от кисели ябълки, а джинджифилът трябваше да подправи миногата.

Алиена проследи погледа му.

— О, здравей, Матю.

Стюардът се усмихна и й отчупи парче от захарта. Уилям имаше чувството, че Матю е много привързан към момичето. Нещо в държанието й сигурно му беше подсказало, че се чувства неловко, защото усмивката премина в загрижено мръщене и той попита тихо:

— Всичко наред ли е?

— Да, благодаря ти.

Матю го изгледа и на лицето му се изписа изненада.

— Младият Уилям Хамли, нали?

Уилям се смути, че са го познали, макар и да беше неизбежно.

— Задръж си захарта за децата — каза той, въпреки че не му бяха предложили. — Не ме интересува.

— Ясно, милорд. — Погледът на Матю подсказа, че не е стигнал до сегашното си положение, влизайки в пререкания със синовете на благородници. Обърна се отново към Алиена. — Баща ви е донесъл чудесна коприна — ще ви я покажа по-късно.

— Благодаря ти — отвърна му тя.

Матю се отдалечи.

— Женствен глупак — изсумтя Уилям.

— Защо си толкова груб с него? — каза Алиена.

— Не позволявам на слуги да ме наричат „Младия Уилям“. — Младежът моментално осъзна, че не беше най-доброто начало за ухажване и изстина. Трябваше да се държи чаровно. Усмихна се и й каза: — Ако беше моя жена, слугите ми щяха да те наричат лейди.

— Дошъл си тук, за да говориш за брак? — попита тя и му се стори, че долови нотка на неверие в гласа й.

— Ти не ме познаваш — възрази й той с обиден тон. Не успяваше да държи разговора под контрол, осъзна той отчаян. Беше намислил да побъбрят в началото за дребни неща, преди да стигне до същината, но тя бе толкова пряма и откровена, че се принуди да избълва набързо посланието си: — Прецени ме погрешно. Не знам какво направих, когато се срещнахме последния път, за да те накарам да изпиташ неприязън към мен, но каквато и да е била причината, много прибърза.