Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Нека и той получи своя дял от славата и бъде възнаграден. Тогава ще ни е задължен. Това само може да ни донесе добро.

— Но как ще успеем да го уличим в заговор? — попита баща му притеснено.

— Ще трябва да измислим начин да огледаме из замъка на Бартоломю — отвърна майка му намръщено. — Няма да е лесно. Никой няма да повярва, че сме дошли на учтива визита — всички знаят, че мразим графа.

На Уилям му хрумна нещо.

— Аз бих могъл да отида.

Родителите му го погледнаха леко изненадани.

— Ти би събудил по-малко подозрение от баща си, предполагам — проточи майка му. — Но какъв повод би могъл да използваш?

Уилям беше помислил за това.

— Бих могъл да отида, за да видя Алиена — отвърна той и сърцето му отново се разтуптя. — Бих могъл да я помоля да премисли решението си. В края на краищата, тя всъщност не ме познава добре. Преценила ме е погрешно, когато се срещнахме. Бих могъл да й стана добър съпруг. Може би просто трябва да бъде поухажвана по-упорито. — Постара се да го довърши с цинична усмивка, за да не разберат, че го мислеше искрено.

— Съвършено правдоподобен повод — кимна майка му и го погледна твърдо. — Боже мой, чудя се дали момчето не е наследило все пак малко от ума на майка си.

За пръв път от няколко месеца Уилям бе обзет от оптимизъм, когато се отправи към Ърлскасъл в деня след Богоявление. Утрото бе ясно и студено. Северният вятър щипеше ушите му, а покритата със слана трева пращеше под копитата на бойния му кон. Беше загърнат в сиво наметало от фин фламандски плат, обшито със заешка кожа върху пурпурната куртка.

Придружаваше го Уолтър, конярят му. Когато Уилям бе на дванайсет години, Уолтър бе започнал да го обучава да борави с оръжия. Учеше го и на езда, лов, фехтовка и борба. Сега бе станал коняр, спътник и телохранител на младия си господар. Беше колкото него на ръст, но по-широк, като бъчва. Девет-десет години по-голям от Уилям, все още бе достатъчно млад за пиене и гонене на момичетата, но и достатъчно възрастен, за да пази момчето от неприятности, когато се наложеше. Беше най-близкия приятел на наследника на Хамли.

Уилям изпитваше някаква странна възбуда при мисълта за предстоящата си среща с Алиена, макар и да знаеше, че отново го чака отхвърляне и унижение. Когато я зърна в катедралата в Кингсбридж и за миг се вгледа в бездънните й тъмни очи, почувства как страстта му към нея се разгаря отново. Очакваше с жадно нетърпение да поговори с нея, да се доближи до нея, да погледа как се повдигат и разтърсват извивките на гърдите й, да се полюбува на движенията на тялото под роклята й.

В същото време възможността за отмъщение бе изострила омразата му. Беше напрегнат от възбуда при мисълта, че може да заличи унижението, което той и семейството му бяха понесли.

Съжаляваше, че няма по-ясна идея какво трябваше да търси. Беше напълно убеден, че ще открие дали казаното от Уейлрън е истина, тъй като в замъка със сигурност щяха да са налице признаци за подготовка за война — събиране на коне, почистване на оръжия, складиране на храна… Макар че подобна активност естествено щеше да е маскирана като нещо друго — подготовка за ловна експедиция примерно, за заблуда на случайния външен наблюдател. Но да се самоубеди в съществуването на заговор не беше като да намери доказателство. Уилям не можеше да измисли точно как да докаже измяната. Смяташе да държи очите си отворени и да се надява нещо да се издаде от само себе си. Ала това не беше кой знае какъв план и го глождеше безпокойството, че отмъщението би могло да се изплъзне от пръстите му.

Колкото повече наближаваше, толкова повече напрежението в него се усилваше. Зачуди се дали можеха да му откажат достъп до замъка и за миг го обзе паника, докато осъзнае колко малко е вероятно. Замъкът беше обществено място и ако графът го затвореше за местните благородници, все едно обявяваше измяната си открито.

Граф Бартоломю живееше на няколко мили от град Шайринг. Самият замък на Шайринг беше зает от шерифа на графството, тъй че графът си имаше личен замък извън града. Малкото селце, израснало около стените на замъка, бе известно като Ърлскасъл — Графския замък. Уилям беше ходил там преди, но сега го гледаше с очите на нападател.

Имаше широк и дълбок ров във формата на осмица, с горния кръг по-малък от долния. Изкопаната от рова пръст беше струпана от вътрешната страна на двата кръга, оформяйки отбранителни насипи.

В подножието на осмицата имаше мост през рова и отвор в земния вал, осигуряващ достъп до по-долния кръг. Това беше единственият вход. Нямаше никакъв друг път към горния кръг, освен като се мине през долния кръг и се прекоси по друг мост над рова, който разделяше двата кръга. Горният кръг бе вътрешната светая светих на укреплението.