Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Шерифът на Шайринг поздрави баща му и двамата си стиснаха ръцете. Хората вече се обръщаха, търсеха някой друг, за когото да поклюкарстват. Уилям все още кипеше отвътре. Пред Алиена се точеше постоянна върволица от млади благородници, които й изразяваха почитанията си. На тях тя се усмихваше с охота.

Литургията започна. Уилям се замисли как така всичко се бе провалило толкова ужасно. Граф Бартоломю имаше син, който да наследи титлата и богатството му, тъй че единствената полза, която можеше да има от дъщеря си, бе да сключи съюз. Алиена беше на шестнайсет години, девица, не показваше никаква склонност да става монахиня, поради което се предполагаше, че би се омъжила на драго сърце за един здрав деветнайсетгодишен благородник. В края на краищата политическите съображения можеха също толкова лесно да накарат баща й да я омъжи за някой дебел и страдащ от подагра граф или дори за оплешивял шейсетгодишен барон.

След като сделката бе сключена, Уилям и родителите му не бяха я премълчали и оповестиха вестта из околните графства. Срещата между него и Алиена бе сметната за формалност от всички. Освен от самата Алиена, както се оказа.

Не бяха непознати, разбира се. Помнеше я като малко момиче. Тогава имаше дяволито личице, чипо носле, а буйната й коса винаги бе късо подстригана. Беше властна, упорита, свадлива и дръзка. Винаги тя организираше игрите на децата, тя решаваше на какво да играят и кой от кой отбор да бъде, тя разрешаваше споровете и отсъждаше кой печели. Още тогава бе очарован от нея, като в същото време негодуваше от начина, по който се налагаше над всички. Винаги беше възможно да развали игрите й и поне за известно време да стане център на внимание — просто трябваше да се сбие с някого. Но това не траеше дълго и накрая тя отново налагаше властта си, като го принуждаваше да чувства потиснат, съкрушен, отхвърлен, ядосан и в същото време запленен… точно както се чувстваше сега.

След като майка й почина, тя започна да придружава баща си при пътуванията му и срещите им се разредиха. Все пак я беше виждал достатъчно често, за да знае, че израства в пленително красива млада жена и се зарадва, когато му казаха, че ще бъде неговата годеница. Прие, че тя ще трябва да се омъжи за него все едно дали й харесва или не, но все пак отиде на среща с нея, с намерението да направи всичко, което бе по силите му, за да заглади пътеката към брачния олтар.

Тя можеше да е девствена, но той — не. Някои от момичетата, които бе очаровал, бяха хубави почти колкото Алиена. Почти, макар че никоя от тях не беше с толкова знатно потекло. В личния му опит много от девойките оставаха впечатлени от изящното му облекло, от буйните коне, които яздеше и от небрежността, с която харчеше пари за сладко вино и панделки. И ако успееше да остане насаме с тях в някоя плевня, накрая все пак му се покоряваха, повече или по-малко доброволно.

Обичайният му подход към момичетата беше малко безцеремонен. В началото ги караше да си мислят, че не го интересуват особено. Ала когато се озова насаме с Алиена, цялата му сдържаност го изостави. Беше облечена в ефирна и свободно падаща светлосиня копринена рокля, но единственото, за което можеше да мисли, бе тялото под нея, което много скоро щеше да вижда, когато си поиска. Беше я заварил да чете книга — странно занимание за жена, която не е монахиня. Запита я какво пише вътре, в усилие да отклони ума си от начина, по който се движеха гърдите й под синята коприна.

— Казва се „Роман за Александър“. Разказва за един крал, наречен Александър Велики, който завладял чудни земи на изток, където скъпоценни камъни растат на лозници като гроздове и растения могат да говорят.

Уилям не можа да си обясни защо човек би поискал да си губи времето с такива глупости, но го премълча. Разказа й за конете си, за кучетата си и за постиженията си в лова, борбите и турнирите. Не я впечатли толкова, колкото се надяваше. Каза й за къщата, която баща му строеше за тях и за да й помогне за дните, когато тя щеше да управлява домакинството му, й бе нахвърлил грубо как иска да е уредено то. Беше усетил, че губи вниманието й, макар да не разбра защо. Седна до нея колкото се може по-близо, защото искаше да я хване натясно, да я почувства, да разбере дали тези гърди наистина бяха толкова големи, колкото ги виждаше. Ала тя се отдръпна от него, скръсти крака и ръце и си придаде тъй недостъпен вид, че бе принуден с неохота да се откаже от намерението си и да се утеши с мисълта, че скоро ще може да прави с нея всичко, което си пожелае.