Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Кътбърт се обърна към Уейлрън.

— Не бихме могли да гарантираме, че ще бъдете избран.

— Знам — отвърна Уейлрън. — Моля само да ме предложите. Съответно, точно това мога и аз да предложа в замяна — да ви предложа.

Кътбърт кимна и заяви сериозно:

— Ще се съглася на това.

— Аз също — потвърди и Милий.

Архидяконът и двамата монаси погледнаха Филип, който се колебаеше, разкъсван между възможностите. Знаеше, че не това бе начинът да се избере епископ, но приоратът му бе едва на ръка разстояние. Може и да не бе редно да търгуват една свята длъжност за друга като някакви конетърговци… но ако откажеше, резултатът можеше да е Ремигий за приор и Озбърт за епископ!

Разумните доводи обаче сега изглеждаха някак отвлечени. Желанието да стане приор тлееше в него като някаква неустоима сила и той не можеше да откаже, независимо от всички витаещи „за“ и „против“. Спомни си молитвата, която бе отправил предния ден, когато бе заявил на Господа, че ще се бори за тази длъжност. Вдигна очи и мълчаливо отправи нова молитва: „Ако не искаш да стане това, спри езика ми, парализирай устата ми, спри дъха в гърлото ми и ме възпри да го изрека.“

А след това погледна Уейлрън и рече:

— Приемам.

Леглото на приора беше огромно, три пъти по-широко от всяка постеля, на която Филип бе спал през живота си. Дървената основа се издигаше на половин човешки ръст, а отгоре на това бе застлано и с пухен дюшек. Търпеливите ръце на някоя благочестива жена бяха извезали с библейски сцени тежките завеси, които пазеха от течение. Филип огледа ложето с неприятно чувство. Струваше му се прекалено екстравагантно приорът да разполага с цяла спалня единствено за себе си — самият той никога през живота си не бе имал своя стая и тази нощ за първи път щеше да спи сам. Леглото беше прекалено. Помисли дали да не се разпореди да му донесат сламеник от спалното и да преместят нелепото съоръжение в лазарета, където можеше да облекчи кокалите на някой стар и болен монах. Но, разбира се, леглото нямаше да е само за него. Когато приоратът имаше някой особено изтъкнат гост, епископ или висш благородник, или дори самия крал, то той щеше да разполага с тази стая, а приорът трябваше да се настани колкото се може по-добре някъде другаде. Тъй че всъщност не можеше да се отърве от огромната мебел.

— Добре ще си поспиш тази нощ — каза Уейлрън Бигод не без нотка на завист.

— Така предполагам — отвърна Филип уклончиво.

Всичко беше станало много бързо. Уейлрън беше написал писмото до приората още там, в кухнята, като нареди на монасите да проведат избора незабавно и издигна кандидатурата на Филип. Беше подписал писмото с името на епископа и го подпечата с епископския печат. После четиримата отидоха в катедралния съвет.

Веднага щом Ремигий ги видя да влизат разбра, че битката е приключила. Уейлрън прочете писмото, а монасите завикаха радостно, като чуха името на Филип. Ремигий прояви благоразумието да проведе веднага избора и да признае поражението си.

И Филип стана приор.

Излезе замаян от залата, сетне вървя през моравата, докато се озова до къщата на приора, която се издигаше в югоизточния край на манастирския двор. Предстоеше му да се настани в покоите.

Когато видя леглото осъзна, че животът му се е променил окончателно и безвъзвратно. Вече беше друг, специален, отделен от останалите си братя. Имаше власт и привилегии. Носеше и отговорност. Той лично трябваше да се погрижи малката общност от четиридесет и петима монаси да оцелее и процъфти. Ако гладуваха, щеше да е по негова грешка; ако живееха в поквара, щеше да е по негова вина; ако позоряха Божията църква, Бог щеше него да държи отговорен. Търсил бе това бреме, напомни си Филип. Сега трябваше да го носи.

Първото му задължение като приор щеше да е въвеждането на монасите в църквата за Божествената литургия. Днес се празнуваше Богоявление, дванадесетия ден от Коледа. Всички селяни щяха да са тук, а можеше и още хора да дойдат от околностите. Една добра катедрала със силно монашеско тяло и прочута със зрелищните си служби би могла да привлече над хиляда души, но дори и мрачният Кингсбридж щеше да събере повечето местни благородници. Празничната меса беше също тъй и светско събитие, където съседите можеха да се срещнат помежду си и да обсъдят делови въпроси.

Но преди да започне службата, на Филип му се налагаше да обсъди още нещо с Уейлрън. Най-после бяха сами.

— Онова сведение, което ти предадох — започна той. — За графа на Шайринг…