Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

На Филип му отне известно време, докато смели всичко това. Уейлрън беше упълномощен да направи предложение и да го подпечата с епископския печат. Това означаваше, че епископът е оставил целия въпрос в ръцете му. Сега той говореше с цялата епископска власт зад себе си.

Пое си дълбоко дъх.

— Съгласен ли сте с казаното от брат Кътбърт? Че ако бъде предложен Озбърт, това би предизвикало разногласието, което епископът иска да избегне?

— Да, разбирам това — отвърна Уейлрън.

— Значи няма да предложите Озбърт.

— Няма.

Филип се чувстваше натегнат до скъсване. Монасите щяха да са толкова щастливи да се отърват от заплахата с Озбърт, че с благодарност щяха да гласуват за всеки, когото Уейлрън предложеше.

Бигод в момента държеше в ръцете си избора на новия приор.

— И кого ще предложите тогава? — запита Филип.

Уейлрън помълча малко, преди да отвърне:

— Вас… или Ремигий.

— Способностите на Ремигий да ръководи приората…

— Запознат съм със способностите му, както и с вашите — прекъсна го Уейлрън, вдигнал отново тънката си бледа ръка, за да го спре. — Зная кой от двама ви ще бъде по-добър приор. — Помълча. — Но има друг проблем.

„Сега пък какво?“ — зачуди се Филип. Какво друго съображение можеше да има, освен кой може да стане най-добрият приор? Погледна другите. Милий също беше озадачен, но старият Кътбърт леко се усмихваше, сякаш знаеше какво предстои.

Уейлрън продължи:

— Също като вас горя от желание важните постове в Църквата да бъдат поети от енергични и способни хора, без оглед на възрастта им, вместо да се раздават като награда за дълга служба на по-възрастни братя, чиято святост би могла да е по-голяма от административните им способности.

— Разбира се — отвърна Филип изнервено. Не разбираше смисъла на тази лекция.

— Трябва да работим заедно за постигането на тая цел — вие тримата и аз.

— Не разбирам за какво намеквате — несигурно изрече Милий.

— Аз — да — вметна Кътбърт.

Уейлрън го погледна с тънка усмивка и отново насочи вниманието си към Филип.

— Позволете да бъда откровен. Самият епископ е стар. Един ден ще умре и тогава ще ни трябва нов епископ, точно както днес ни трябва нов приор. Монасите на Кингсбридж имат правото да изберат новия епископ, защото епископът на Кингсбридж е също така абат на приората.

Филип се намръщи. Всичко това изглеждаше без връзка с настоящия проблем. Избираха приор, а не епископ.

Но Уейлрън продължи.

— Разбира се, монасите няма да са напълно свободни да изберат когото харесат за епископ, защото архиепископът и кралят също ще имат мнения. Но в крайна сметка монасите са тези, които утвърждават назначението. А когато дойде това време, вие тримата ще имате силно влияние над решението.

Кътбърт кимаше все едно, че предположението му се бе оказало вярно, а Филип вече също се досещаше какво предстои.

Уейлрън довърши:

— Искате да ви направя приор на Кингсбридж. Аз искам да ме направите епископ.

Значи това беше!

Филип се втренчи мълчаливо в Уейлрън. Толкова бе просто. Архидяконът се опитваше да сключи сделка.

Беше стъписан. Не бе съвсем същото като купуването и продаването на църковни длъжности, известно като греха на симонията. Но все пак неприятно намирисваше на търгашество.

Опита се да помисли обективно над предложението. Щеше да означава, че ще стане приор. Сърцето му заби по-бързо при тази мисъл. Не искаше да шикалкави на дребно с възможност, която би могла да му даде приората.

Това обаче означаваше, че в един момент Уейлрън ще стане епископ. Но дали би бил добър епископ? Със сигурност поне щеше да е компетентен. Като че ли нямаше сериозни пороци. Показваше доста светски, практичен подход към служенето на Господа, но и с Филип бе така. Чувстваше, че на този човек му е присъща известна безскрупулност, каквато на самия него му липсваше, но също така усещаше, че тя се основава на искрена решимост да защитава и да се грижи за интересите на Църквата.

Кой друг би могъл да наследи епископа, когато един ден се споминеше? Вероятно Озбърт. Не беше нещо нечувано религиозни длъжности да се предават от баща на син, въпреки официалното изискване към духовниците да упражняват целомъдрие. Озбърт, разбира се, щеше да е дори по-голяма опасност за Църквата като епископ, отколкото като приор. В такъв случай би си заслужавало да се подкрепи дори по-неподходящ кандидат от Уейлрън, само за да се избегне опасността.

Щеше ли да има още някой в надпреварата? Невъзможно бе да се предвиди. Сигурно щяха да минат години, преди епископът да умре.