Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Съобщението ме известява за загуба, за която всички ние ще скърбим дълбоко.

Отново замълча.

Някой беше умрял… но кой? Уейлрън беше знаел за това, преди да пристигне, но го беше запазил в тайна и сега щеше да се престори, че току-що е чул новината. Защо?

Можеше да се досети само за една възможност. И ако подозрението му се окажеше основателно, то Уейлрън бе по-амбициозен и безскрупулен, отколкото Филип си беше представял. Нима беше заблудил и изиграл всички? Нима Филип беше само една пионка в играта му?

Последните думи на архидякона го потвърдиха.

— Скъпи мои възлюблени — заяви той със скръбен глас. — Епископът на Кингсбридж е мъртъв.

— Оная кучка ще е там — каза майката на Уилям. — Сигурна съм.

Младежът се загледа със смесено чувство на страх и копнеж към изплуващата от далечината катедрала. Ако лейди Алиена се окажеше на Богоявленската служба, това щеше да е убийствено смущаващо за всички тях, но въпреки това сърцето му заби по-бързо при мисълта, че ще я види отново.

Препускаха в тръс към Кингсбридж. Уилям и баща му яздеха бойни коне, а майка му бе яхнала изящно конче. Съпровождаха ги трима рицари и трима коняри. Групата вдъхваше респект и дори страхопочитание, което радваше Уилям. Селяните на пътя се пръскаха настрани пред мощните им коне, но мама кипеше.

— Всички знаят, дори тези окаяни селяци — процеди тя през зъби. — Даже ръсят шеги за нас. „Кога една булка не е булка? Когато женихът е Уил Хамли!“ Заповядах да набият един с камшик за това, но полза никаква. Ще ми се да я хвана онази кучка, жива да я одера, да окача кожата й на пирон и да оставя птиците да й изкълват плътта.

На Уилям му се искаше да престане с това. Семейството бе унизено и то по негова вина — или поне така твърдеше мама. Искаше му се да не му напомнят повече.

Изтрополиха по разнебитения дървен мост, който водеше към село Кингсбридж и пришпориха конете си нагоре по стръмната улица към приората. Имаше вече двайсет-трийсет коня, които поскаха оскъдната трева на гробищата от северната страна на църквата, но ни един не бе тъй хубав като конете на Хамли. Стигнаха до конюшните и оставиха животните си на грижите на манастирските коняри.

Прекосиха зелената морава на двора под строй: Уилям и баща му от двете страни на мама, следваха ги рицарите, а конярите вървяха в ариергарда. Хората се отдръпваха от пътя им, но младежът виждаше как се бутат с лакти и ги сочат. Сигурен бе, че си шепнат за отменения брак. Озърна се плахо към мама и разбра по мрачното й като гръмоносен облак лице, че и тя мисли за същото.

Влязоха в храма.

Уилям мразеше църквите. Бяха студени и сумрачни дори в хубаво време, и винаги я имаше онази смътна миризма на гнило, задържала се в тъмните ъгли и ниските проходи на страничните крила. Най-лошото бе, че църквите му напомняха за изтезанията на ада, а адът го плашеше.

Очите му обходиха множеството. Отначало едва успяваше да различи лицата на хората заради сумрака. След няколко мига очите му привикнаха. Не можеше да види Алиена. Продължиха да вървят към олтара. Изглежда я нямаше тук. Почувства се едновременно облекчен и съкрушен. След това я видя и сърцето му подскочи.

Стоеше отпред, в южната част на храма. Придружаваха я рицар, когото Уилям не познаваше, телохранителите й и няколко придворни дами. Беше с гръб към него, но буйната й къдрава черна коса не можеше да бъде на никоя друга. Щом я забеляза, тя се извърна, показвайки гладката извивка на бузата си и властния си прав нос. Погледите им се срещнаха и дъхът му секна. Големите й очи, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, се разшириха още повече, когато го видя. Възнамеряваше погледът му да я подмине разсеяно сякаш не я е забелязал, но не можеше да отдели очите си от нея. Искаше му се тя да му се усмихне, макар и с най-беглата извивка на устните, не повече от официален поздрав. Съвсем леко сведе глава към нея — беше по-скоро кимване, отколкото поклон. Лицето й се вцепени и тя отново се извърна напред.

Уилям потрепера, жегнат от болка. Почувства се като куче, изритано встрани. Прищя му се да се свие в някой ъгъл, където никой нямаше да може да го вижда. Озърна се, зачуден дали някой бе забелязал размяната на погледи. Докато крачеше напред с родителите си осъзна, че хората поглеждат към Алиена и отново към него, подбутват се и си шепнат. Впи поглед право пред себе си, за да избегне очите им. Беше му нужно усилие, за да задържи главата си изправена. „Как ни го причини това?“ — помисли си. „Ние сме една от най-гордите фамилии в Южна Англия, а тя ни накара да се почувстваме нищожни“. Мисълта го разгневи. Дощя му се да извади меча си и да посегне на някого, на когото и да било.