Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Уейлрън кимна.

— Не съм забравил. Всъщност то може да се окаже по-важно от въпроса кой да бъде приор или епископ. Граф Бартоломю вече е пристигнал в Англия. Очакват го утре в Шайринг.

— И какво ще направиш? — попита Филип с тревога.

— Ще се обърна към сър Пърси Хамли. Всъщност се надявам днес да е сред богомолците.

— Чувал съм за него, но никога не съм го виждал.

— Оглеждай се за един дебел лорд с отвратителна жена и чаровен син. Жената няма как да не забележиш — ужасна грозотия е.

— Какво те кара да мислиш, че ще вземат страната на крал Стивън срещу граф Бартоломю?

— Мразят графа с цялата си страст.

— Защо?

— Имаха уговорка синът им Уилям да се ожени за дъщерята на графа, но тя му отказа и бракът бе отменен, за голямо унижение на Хамли. Още са огорчени от обидата и ще се вкопчат във всяка възможност да си отмъстят.

Филип кимна удовлетворено. Радваше се, че се е отървал от тази отговорност. Имаше си предостатъчно други грижи. Приоратът Кингсбридж беше достатъчно голям проблем, за който да мисли. Уейлрън можеше да се погрижи за външния свят.

Напуснаха къщата на приора и се запътиха към притвора. Монасите ги очакваха. Филип зае мястото си в челото на колоната и процесията тръгна.

Мигът, когато влезе в църквата с пеещите зад него монаси, бе хубав. Хареса му повече, отколкото бе очаквал. Каза си, че новото му положение е символ на доброто, което щеше да стори с дадената му власт. Ето защо бе тъй разтреперан. Съжали, че не можеше да го види абат Питър от Гуинед — старецът щеше да е толкова горд.

Поведе монасите към мястото на хора. Специална служба като тази често пъти се поемаше от епископа. Днес щеше да се води от епископския наместник, архидякон Уейлрън Бигод. Щом Уейлрън започна, Филип огледа богомолците, за да потърси семейството, което архидяконът му беше описал. В храма стояха около сто и петдесет души; богатите — увити в зимни наметала и обути с кожени обувки, селяните — в груби вълнени елеци и с плъстени или дървени обуща на краката. Филип лесно открои фамилията Хамли. Бяха отпред, близо до олтара. Първо видя жената. Уейлрън не беше преувеличил — изглеждаше отблъскваща. Беше си дръпнала качулката, но повечето от лицето й бе открито. Видя, че кожата й е покрита с грозни мехури, които тя непрекъснато опипваше нервно. До нея стоеше едър мъж на около четирийсет години — това трябваше да е Пърси. Дрехите му издаваха, че е доста богат и влиятелен мъж, но не и от висшия ранг на бароните и графовете. Синът им се бе подпрял на една масивна колона. Беше млад мъж със стройна и изящна фигура, с много светло руса коса и с присвит, надменен поглед. Един брак с графско семейство щеше да позволи на Хамли да прехвърлят чертата, разделяща обикновените благородници от кралската аристокрация. Не беше никак чудно, че се ядосани от отхвърлянето на брака.

Умът му отново се върна на службата. Уейлрън я водеше малко прекалено бързо за вкуса му. Отново се зачуди дали беше прав, като се съгласи да го предложи за епископ, след като настоящият се спомине. Архидяконът беше човек, предан на каузата на Църквата, но като че ли подценяваше важността на богослужението. Просперитетът и мощта на Църквата все пак представляваха средство за постигането на крайната цел: спасението на душите. Реши, че не бива да се безпокои чак толкова. Работата вече бе свършена. А и все едно, епископът вероятно щеше да попари амбицията на Уейлрън, като поживее още двайсетина години.

Богомолците бяха шумни. Естествено, никой не знаеше отговорите. Само от свещениците и монасите се очакваше да вземат участие в службата, освен при най-познатите молитви. Някои от миряните наблюдаваха в почтително мълчание, но други обикаляха из храма, поздравяваха се и си бъбреха. Бяха прости хора, помисли си Филип. Човек би трябвало да стори нещо, за да задържи вниманието им.

Литургията беше към края си, когато архидякон Уейлрън се обърна към тях:

— Повечето от вас знаят, че нашият възлюблен приор на Кингсбридж се спомина. Тялото му, което лежи тук с нас в църквата, ще бъде положено за вечен покой в гробището на приората днес следобед. Епископите и монасите избраха за негов наследник брат Филип от Гуинед, който тази сутрин ни въведе в храма.

Замълча, а Филип стана, за да поведе процесията навън. В този момент Уейлрън продължи:

— Имам още една тъжна вест.

Филип се изненада. Седна тежко на мястото си.

— Току-що получих съобщение — обяви Уейлрън.

Не беше получил никакво съобщение, знаеше Филип. Цялата сутрин бяха заедно. Какво бе намислил сега хитрият архидякон?