Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Почти не беше помислял за бебето, откакто бе дошъл в Кингсбридж. Зачуди се какво ли щеше да прави с малкия, ако станеше приор. Тогава всичко щеше да е различно. Бебе в малък и скрит в горите манастир бе нещо не особено важно, колкото и да беше необичайно. Същото това бебе в приората Кингсбридж щеше да предизвика вълнение. От друга страна, какво лошо имаше в това? Не беше някакъв грях, който да даде на хората повод за приказки. Щеше да е приор, тъй че можеше да прави каквото намери за добре. Можеше да доведе Джони Осем пенса в Кингсбридж да се грижи за бебето. Идеята го зарадва необичайно. „Точно това ще направя, помисли си той“. А после си спомни, че най-вероятно нямаше да стане приор.

Лежа буден до разсъмване, обзет от нетърпение. Нищо не можеше да направи в подкрепа на каузата си. Безполезно беше да говори с монасите, защото мисленето им беше обсебено от заплахата с Озбърт. Неколцина от тях дори се обърнаха към него и изразиха съжалението си, че е загубил. Държаха се сякаш изборът вече се бе провел. Беше устоял на изкушението да ги нарече безверни страхливци. Просто се усмихна и им каза, че е възможно тепърва да се изненадат. Но собствената му вяра не беше толкова силна. Архидякон Уейлрън можеше и да не е в епископския палат, а и дори да беше, бе възможно по някаква своя причина да не иска да разкрие плановете на епископа. Или пък — най-вероятно, предвид характера на архидякона — да си има свои планове.

На разсъмване Филип стана с другите монаси и отиде в църквата за утренята, първата служба за деня. След това се запъти към трапезарията, за да закуси с останалите, но Милий го пресрещна и с потаен жест го привика в кухнята. Филип го последва с изпънати нерви. Пратеникът трябваше да се е върнал. Това наистина бе бързо. Сигурно бе получил отговора веднага и бе тръгнал обратно още вчера следобеда. Въпреки това бе твърде скоро. Филип не знаеше да има кон в манастирската конюшня, който да може толкова бързо да измине пътя. Но какъв ли можеше да е отговорът?

Но не пратеникът го чакаше в конюшнята. Беше самият архидякон, Уейлрън Бигод.

Филип го зяпна изненадан. Тънката, загърната в черно фигура на архидякона, беше кацнала на столчето като врана на пън. Върхът на клюнестия му нос бе зачервен от студ. Топлеше кокалестите си бели длани около купа горещо вино с подправки.

— Добре е, че сте дошъл! — промълви Филип.

— Радвам се, че ми писахте — хладно отвърна Уейлрън.

— Истина ли е? — попита нетърпеливо Филип. — Вярно ли е, че епископът ще предложи Озбърт?

Уейлрън вдигна ръка да го спре.

— Ще стигна и до това. Кътбърт тъкмо ми разказва за вчерашните събития.

Филип прикри разочарованието си. Отговорът не беше прям. Вгледа се в лицето на Уейлрън, мъчейки се да разгадае мислите му. Уейлрън наистина имаше някакви свои планове, но не можеше да предположи какви са.

Кътбърт, когото Филип не бе забелязал в началото, седеше край огъня и топеше комат черен хляб в бирата си, за да го посмекчи за старите си прогнили зъби. Възрастният брат подхвана отново описанието си на вчерашното събрание. Филип не го свърташе на място, докато се мъчеше да отгатне какво би могъл да е замислил Уейлрън. Опита залък от хляба, но беше твърде напрегнат, за да може да го преглътне. Отпи от рядката бира само колкото да са заети с нещо ръцете му.

— И тъй — довърши Кътбърт, — изглеждаше, че единственият ни шанс бе да се опитаме да проверим намеренията на епископа, а за щастие Филип се сети, че познанството му с вас би могло да помогне, тъй че ви пратихме съобщението.

— А сега ще ни кажете ли това, което ни интересува? — попита Филип нетърпеливо.

— Да, ще ви кажа. — Уейлрън остави виното си, без да го опита. — Епископът би искал синът му да стане приор на Кингсбридж.

Сърцето на Филип изстина.

— Значи Ремигий е казал истината.

Уейлрън продължи:

— Епископът обаче не желае да рискува, като влезе във вражда с монасите.

Филип се намръщи. Повече или по-малко, Ремигий беше предсказал същото… но нещо не беше наред. Обърна се към Уейлрън.

— Не сте бил целия този път, само за да ни кажете това.

Уейлрън му отправи поглед, пълен с уважение и Филип разбра, че не греши.

— Не. Епископът ме помоли да проверя настроенията в манастира. Освен това ме е упълномощил да издигна кандидат от негово име. Всъщност, нося със себе си епископския печат, тъй че мога да напиша писмо за предложение, да го направя официално и обвързващо. Тоест, както разбирате, разполагам с всичките му пълномощия.