Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Моля ви! Моля ви, пуснете ме. Съжалявам, че ви се смях, моля ви, имайте милост.

Уилям замълча. Унижението на рицаря го удовлетворяваше напълно, но не това беше целта му.

Когато топлината започна да пари босите пръсти на Котешкото лице, той сви краката си до коленете, за да издърпа ходилата си от огъня. Лицето му беше плувнало в пот и щом дрехите се сгорещиха, смътно замириса на пърлено. Уилям прецени, че е време да започне разпита.

— Защо отиде днес в замъка?

Джилбърт го зяпна ококорен.

— Да изразя почитта си. Важно ли е това?

— Защо отиде да изразиш почитта си?

— Графът току-що се беше върнал от Нормандия.

— Не те ли извика специално?

— Не.

Можеше да е вярно, прецени Уилям. Разпитът на пленник не беше толкова проста работа, колкото си бе представял. Помисли отново.

— Какво ти каза графът, когато се качи горе в покоите му?

— Поздрави ме и ми благодари, че съм дошъл да го посрещна.

Не беше ли притеснение онова в очите му? Уилям не бе сигурен.

— Какво още?

— Попита ме за семейството ми и за селото ми.

— Нищо друго?

— Нищо. Защо ви интересува какво е казал?

— Какво ти каза за крал Стивън и за кралица Мод?

— Нищо, уверявам ви!

Джилбърт не можеше да държи повече коленете си свити и краката му отново се спуснаха към усилващите се пламъци. След секунда от гърлото му се изтръгна болезнен рев и тялото му се сгърчи. За миг спазъмът изхвърли стъпалата му от огъня и той разбра, че може да избегне болката, като се люлее напред-назад. С всяко люшване обаче минаваше през пламъците и отново надаваше рев.

Уилям отново се зачуди дали Джилбърт все пак не казваше истината. Нямаше как да се разбере. В един момент вероятно щеше да го заболи толкова, че щеше да е готов да каже всичко, което си помисли, че мъчителят му би искал да чуе, само за да получи малко облекчение. Ето защо бе важно да не му издава съвсем ясно какво иска да разбере, прецени Уилям с тревога. Кой можеше да си помисли, че разпитът с изтезания може да е толкова труден?

Заговори спокойно, с почти разговорен тон.

— Къде отиваш сега?

Джилбърт изкрещя от болка и безсилие.

— Има ли значение?

— Къде отиваш?

— Вкъщи!

Мъжът губеше самообладание. Уилям знаеше къде живее и беше на север от тук. Тръгнал бе в грешната посока.

— Къде отиваш? — повтори Уилям.

— Какво искате от мен?

— Зная кога лъжеш — каза Уилям. — Просто ми кажи истината. — Чу как Уолтър изсумтя одобрително и си помисли: „Ставам все по-добър в това.“ — Къде отиваш? — попита той за четвърти път.

Джилбърт вече бе твърде изтощен, за да може да се люлее повече. Той изстена от болка, спря се над огъня и отново сгъна краката си, за да се спаси. Но пламъците вече се бяха разгорели достатъчно високо, за да опарят и коленете му. Уилям долови миризма, смътно позната и в същото време — леко противна. Малко след това осъзна, че е миризмата на горяща плът и му бе позната, защото приличаше на миризма на ядене. Кожата по краката и стъпалата на Джилбърт ставаше кафява и пращеше, космите на прасците му почерняваха, а тлъстината от плътта му капеше в огъня и цвърчеше. Гледката с мъчението го плени. При всеки болезнен вик на Джилбърт, Уилям изпитваше силна възбуда. Имаше власт над болката на човек и това го караше да се чувства чудесно. Напомняше малко за онова усещане, което имаше с момиче насаме, някъде, където никой не можеше да чуе виковете й, докато я притиска в земята, вдига полите й около кръста и знае, че нищо вече не може да му попречи да я има.

Попита отново, почти с неохота:

— Къде отиваш?

С глас, който приличаше по-скоро на приглушен писък, Джилбърт отвърна:

— В Шиърборн.

— Защо?

— Срежете това въже и ме пуснете долу, за Бога, и ще ви кажа всичко.

Уилям усети, че победата е почти в ръцете му. Удовлетворението беше неописуемо. Но все още не беше стигнал до нея. Каза на Уолтър:

— Само издърпай стъпалата му от огъня.

Уолтър сграбчи Джилбърт за туниката и го издърпа назад, тъй че краката му да излязат от пламъците.

— Хайде — каза Уилям.

— Граф Бартоломю има петдесет рицари из Шиърборн — със задавен вик отвърна Джилбърт. — Трябваше да ги събера и доведа в Ърлскасъл.

Уилям се усмихна. Всичките му предположения се оказваха възхитително точни.

— И какво смята да прави графът с тези рицари?

— Не каза.

— Пусни го да погори още малко.

— Не! — Изкрещя Джилбърт. — Ще ви кажа!

Уолтър се поколеба.

— Бързо — предупреди Уилям.

— Трябва да се бият за кралица Мод, срещу Стивън — избълва най-сетне пленникът.