Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Дай да видя — каза Алфред и взе птичето от ръцете на сестра си.

— Бихме могли да се грижим за нея — промълви Марта. — Може да се оправи.

— Не, няма — каза Алфред. С бързо движение на едрите си ръце изви шията на орешарчето.

— О, Господи — прошепна Елън.

Марта избухна в сълзи за втори път този ден.

Алфред се изсмя и пусна птицата на земята.

Джак я вдигна.

— Мъртва е.

— Какво ти става , Алфред? — каза Елън.

— Нищо му няма — намеси се Том. — Птицата щеше да умре.

Продължи напред и те го последваха. Елън отново беше ядосана на Алфред и това го подразни. Защо беше целият този шум заради някакво си проклето орешарче? Том помнеше какво е да си на четиринайсет години. Момче с тяло на мъж — отчайващ живот. Елън твърдеше, че е сляп за Алфред, но тя не разбираше.

Дървеният мост, който водеше над рова към стражевата сграда, беше слаб и разнебитен, но може би графът го харесваше точно такъв: един мост е средство за достъп на нападатели и колкото по-лесно можеше да падне, толкова по-безопасно беше за замъка. Обиколните заграждения бяха земни насипи, с каменни кули на равни интервали. След като прехвърлиха моста, пред тях се извиси караулната сграда — две кули със свързващ ги проход. Много каменна зидария имаше тук, помисли си Том; не като някой от онези замъци, дето бяха само пръст и дърво. От утре можеха и да го наемат на работа. Спомни си допира на хубавите сечива в дланите му, стърженето на длетото по каменния блок, докато оформя четвъртитите му страни, сухата каменна прах в ноздрите. „Утре коремът ми може да е пълен — с ядене, което съм си спечелил, а не изпросил“.

Когато се приближи, забеляза с очите на зидар, че бойниците на върха на караулната сграда са в лошо състояние. Някои от големите камъни бяха паднали, оставяйки парапета съвсем равен на места. Имаше и разхлабени камъни в арката на прохода.

На портата стояха двама пазачи. Изглеждаха настръхнали. Навярно очакваха някаква беда. Единият попита Том по каква работа е дошъл.

— Зидар и каменоделец съм. Надявам се да ме наемат в кариерата на графа.

— Потърси стюарда на графа — подсети го услужливо пазачът. — Матю се казва. Сигурно ще го намериш в голямата зала.

— Благодаря — отвърна Том. — Що за мъж е той?

Пазачът се ухили на колегата си и подхвърли:

— За мъж хич го няма. — И двамата се изсмяха.

Сигурно скоро ще разбера какво имат предвид, предположи Том. Влезе вътре, а Елън и децата го последваха. Постройките отсам стените бяха повечето дървени, въпреки че някои бяха вдигнати върху каменна основа, а имаше една изцяло от камък — сигурно това бе параклисът. Докато прекосяваха двора, Том забеляза, че всички кули по обиколния вал са с разхлабени камъни и повредени бойници. Прехвърлиха втория ров към горния кръг и спряха пред втората караулна. Строителят каза на пазача, че търси Матю стюарда. Влязоха в горния двор и се приближиха към четвъртитата каменна цитадела. Дървената врата на долния етаж явно водеше към приземния склад. Продължиха по дървеното стълбище към залата.

Том видя стюарда и графа веднага щом влезе. Разбра кои са по облеклото им. Граф Бартоломю носеше дълга туника с широки маншети на ръкавите и извезани пешове. Матю стюардът беше облечен в къса туника със същата кройка като тази на Том, но ушита от по-мек плат и носеше малка кръгла шапка на главата. Бяха близо до камината. Графът бе седнал, а стюардът стърчеше прав. Строителят пристъпи към двамата и остана по-настрани, за да не чува разговора им, в очакване да му обърнат внимание. Граф Бартоломю беше висок мъж, над петдесетте, с бяла коса и бледо, тънко и изпито лице. Нямаше вид на особено великодушен човек. Стюардът беше по-млад. Нещо в стойката му напомни на Том подхвърленото от пазача: изглеждаше женствен. Не знаеше какво да реши за него.

В залата се намираха още няколко души, но никой не му обръщаше внимание. Той зачака, изпълнен с надежда и с боязън едновременно. Разговорът на графа с домакина му се проточи сякаш безкрайно. Най-сетне приключи и стюардът се поклони и се извърна. Том пристъпи към него със свито сърце.

— Вие ли сте Матю?

— Да.

— Казвам се Том. Майстор зидар и каменоделец съм. Добър занаятчия съм, а децата ми гладуват. Чух, че имате каменна кариера. — Затаи дъх.

— Имаме кариера, но не мисля, че ни трябват повече работници — отвърна Матю. Озърна се през рамо към графа, а той едва забележимо поклати глава. — Не. Не можем да ви наемем.

Това, което разби сърцето на Том, беше бързината на решението. Ако хората го изслушаха сериозно и помислеха, а после му откажеха със съжаление, можеше по-лесно да го понесе. Матю като че ли не беше жесток човек, но изглеждаше много зает и Том с гладното му семейство бяха просто поредният проблем, който трябваше да отметне колкото се може по-бързо.