Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Бих могъл да направя някои ремонти тук из замъка — каза той отчаяно.

— Имаме си майстор, който ни върши цялата тази работа — отвърна Матю.

Един домашен майстор беше „момче за всичко“, обучен обикновено като дърводелец.

— Аз съм зидар. Правя здрави стени.

Матю се подразни от настойчивостта му и изглеждаше готов да го скастри ядосано. Но после погледна отново децата и поомекна.

— Бих ти дал работа, но нямаме нужда от теб.

Том кимна. Трябваше да приеме смирено отговора на стюарда, да го погледне жалостиво и да изпроси малко храна и място за пренощуване. Но Елън беше с него и го беше страх, че ще го остави, затова се реши на още един опит. Каза достатъчно високо, за да стигне до ушите на графа:

— Надявам се само да не ви предстои битка скоро.

Въздействието на думите му се оказа по-драматично, отколкото бе очаквал. Матю се сепна, а графът се изправи и попита рязко:

— Защо казвате това?

Том усети, че е напипал слабо място.

— Защото укрепленията ви са много зле.

— В смисъл? — попита графът. — Бъди по-точен, човече!

Строителят си пое дълбоко дъх. Графът беше раздразнен, но силно заинтригуван. Повече шанс Том нямаше да получи.

— Хоросанът в стените на караулното е изпаднал на места. Остава място за вклиняване на лост. Противник би могъл лесно да откърти някой и друг камък, а щом се отвори дупка, ще е лесно да се събори стената. Освен това — забърза той на един дъх, преди някой да го е прекъснал и да възрази, — освен това бойниците ви са повредени. Изравнени са на места. Така стрелците и рицарите ви ще са незащитени от…

— Знам за какво служат бойниците — прекъсна го графът докачливо. — Нещо друго?

— Да. Цитаделата има приземие с дървен под. Ако аз щурмувах цитаделата, бих пробил през онази врата и запалил складовете.

— А ако беше граф, как би предотвратил това?

— Бих струпал дялани камъни, пясък и вар за хоросан, и бих оставил там зидар, готов да блокира вратата в момент на опасност.

Граф Бартоломю го изгледа съсредоточено. Светлосините му очи бяха присвити, бледото чело — намръщено. Том не можа да отгатне изражението му. Беше ли му се ядосал затова, че е толкова критичен към защитата на замъка? Човек не би могъл да предскаже как ще реагира един лорд на критика. Общо взето, най-добре беше да ги оставиш да си правят грешките. Но Том беше в отчаяно положение.

Най-сетне графът като че ли стигна до решение. Обърна се към Матю и рече:

— Наеми този човек.

В гърлото на Том се надигна възторжен вик и той едва успя да го сподави. Трудно му бе да повярва. Погледна към Елън и двамата се усмихнаха щастливо. Марта, която не страдаше от скрупулите на възрастните, извика несдържано:

— Урраа!

Граф Бартоломю се обърна и заговори с един от стоящите наблизо рицари. Матю се усмихна на Том.

— Яли ли сте днес?

Том преглътна. Беше толкова щастлив, че още малко и щеше да се просълзи.

— Не, не сме.

— Ще ви заведа до кухнята.

Последваха нетърпеливо стюарда извън залата и по моста към долния двор. Кухнята се оказа голяма дървена постройка на каменна основа. Матю им каза да изчакат отвън. Из въздуха се носеше сладостен аромат — вътре печаха сладкиши. Коремът на Том изкъркори и устата му толкова се навлажни, че заболя. След малко Матю излезе с голяма делва с ейл и му я връчи.

— Ще изнесат хляб и студен бекон след малко — рече той и ги остави.

Том удари глътка ейл и подаде делвата на Елън. Тя даде малко на Марта, после отпи и я подаде на Джак. Алфред понечи да я грабне преди Джак да е отпил, но Джак се обърна и задържа делвата далече от ръката му. Том не искаше нова разправия между децата, не и сега, когато всичко най-после се оправяше. Канеше се да се намеси — като наруши при това правилото си да не се бърка в детски препирни — но Джак отново се обърна и кротко подаде делвата на Алфред.

Алфред надигна делвата към устата си и почна да пие. Том беше отпил само глътка и мислеше, че делвата отново ще мине през него, но Алфред изглежда бе решил да я пресуши. А после стана нещо странно. Когато Алфред обърна делвата, за да допие последните капки ейл, нещо като животинче цопна върху лицето му.

Синът му изрева уплашено и пусна делвата. Забърса косматото нещо от лицето си и скочи назад.

— Какво е това? — писна той.

Нещото падна на пода. Той го зяпна с пребледняло лице и разтреперан от погнуса.

Всички погледнаха. Беше мъртвото орешарче.

Том улови погледа на Елън и двамата изгледаха Джак. Беше взел делвата от Елън, после се беше обърнал уж да избегне Алфред, а след това му я беше подал с изненадваща готовност…