Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Тя слезе по стълбището като предната нощ, но сега изглеждаше различно. Носеше къса туника и плъстени ботуши. Пищните й къдрици бяха стегнати назад с панделка и показваха очертанието на брадичката й, малките й уши и бялата й шия. Големите й тъмни очи, които изглеждаха тъжни и възрастни предната нощ, сега искряха от радост и тя се усмихваше. Следваше я момчето, което по време на вечерята седеше в челото на масата до нея и графа. Изглеждаше с година-две по-голямо от Джак, но не беше пораснало напълно като Алфред. То погледна с любопитство Джак, Марта и Алфред, но заговори момичето:

— Кои сте вие? — запита тя.

Отговори Алфред.

— Баща ми е зидарят, който ще ремонтира този замък. Аз съм Алфред. Сестра ми се казва Марта. А това е Джак.

Щом тя се приближи до тях, на Джак му замириса на лавандула и той се изуми. Как можеше човек да мирише на цветя?

— На колко си години? — попита тя Алфред.

— Четиринайсет. — Алфред също бе запленен от нея, забеляза Джак. След малко той измърмори: — А ти на колко си?

— Петнайсет. Искате ли нещо за ядене?

— Да.

— Елате с мен.

Поведе ги вън от залата и слязоха надолу по стълбите. Алфред каза:

— Но те не дават закуска, преди да е минала службата.

— Те правят каквото им кажа — отвърна Алиена и вдигна глава.

Минаха през моста към долния двор и там им каза да изчакат пред кухнята, а тя влезе вътре. Марта прошепна на Джак:

— Красива е, нали?

Той кимна вдървено. Малко след това Алиена излезе с делва бира и самун пшеничен хляб. Разчупи хляба на комати и им го раздаде, а после пусна делвата да пият.

След малко Марта каза свенливо:

— Къде е майка ти?

— Майка ми умря — отвърна отривисто Алиена.

— Не ти ли е мъчно? — попита Марта.

— Беше ми, но това бе отдавна. — Тя посочи момчето до себе си с кривване на главата. — Ричард дори не може да си я спомни.

Ричард трябваше да е брат й, заключи Джак.

— Майка ми също умря — каза Марта и в очите й се появиха сълзи.

— Кога умря? — попита Алиена.

— Миналата седмица.

Алиена не се трогна много от сълзите на Марта, забеляза Джак. Освен ако всъщност не криеше собствената си скръб. Момичето рязко запита:

— Добре, а коя е жената с вас тогава?

— Това е моята майка — обади се Джак нетърпеливо. Беше възбуден от възможността да може да й каже нещо.

Тя се обърна към него все едно, че го виждаше за първи път.

— Добре, тогава къде е твоят баща?

— Нямам баща — отвърна той. Беше във възторг от това, че я бе накарал да го погледне.

— И той ли е умрял?

— Не — каза Джак. — Никога не съм имал баща.

Настъпи мълчание, а после Алиена, Ричард и Алфред избухнаха в смях. Джак беше объркан и ги погледна неразбиращо, а смехът им се усили, докато той се почувства уязвен. Какво толкова му беше смешното да не си имал никога баща? Дори и Марта се усмихваше, забравила за сълзите си.

Алфред подхвърли с насмешлив тон:

— Че откъде си дошъл тогава, ако не си имал баща?

— От майка ми… всички малки неща идват от майките си — каза объркан Джак. — Какво общо имат бащите с това?

Всички се разсмяха още повече. Ричард заподскача на място от смях и засочи подигравателно с пръст към Джак. Алфред обясни на Алиена:

— Той нищо не знае — намерихме го в гората.

Страните на момчето пламнаха от срам. Толкова беше щастлив, че говори с Алиена, а сега тя го мислеше за пълен глупак, горски невежа. А най-лошото бе, че не разбираше какво е казал погрешно. Искаше му се да заплаче, а от това стана по-зле. Залъкът хляб залепна в гърлото му и не можеше да преглътне. Погледна Алиена с красивото й лице, грейнало от веселие и не можа да го понесе, тъй че хвърли комата си на земята и се отдалечи.

Тръгна, без да го интересува накъде върви и стигна до подножието на стената на замъка. Изкачи се догоре по стръмния склон. Там седна на студената пръст и се загледа навън. Изпитваше жал към себе си и омраза към Алфред, към Ричард и дори към Марта и Алиена. Принцесите бяха безсърдечни, реши той.

Удари камбаната за утренята. Религиозните церемонии бяха поредната загадка за него. Говореше се на език, който не беше нито английски, нито френски, а свещениците пееха на статуи, на картини и дори на съвсем невидими същества. Майката му избягваше да ходи на служби винаги, когато можеше. Докато обитателите на замъка се стичаха към параклиса, Джак се прехвърли от върха на стената и седна от другата страна, скрит от погледите им.

Крепостта бе обкръжена от голи поля, а в далечината се виждаха гори. През равното се приближаваха двама ранни посетители. Небето бе пълно с ниски сиви облаци и Джак се зачуди дали нямаше да завали сняг.