Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Ако влезе чужд човек и подпали огън, това бездруго ще ги вдигне в тревога — каза баща му.

— Ще трябва да се направи скришом — вметна Уилям.

— Естествено, че скришом — каза изнервено майка му. — Ще трябва да го направиш, докато са на утренята.

— Аз ли? — беше се изненадал Уилям.

Сложиха го да води челната група.

Утринното небе изсветляваше мъчително бавно. Уилям беше изнервен и неспокоен. През нощта с майка му и баща му бяха доуточнили основната идея, но все още много неща можеше да се объркат: челната група по някаква причина можеше да не стигне до замъка; можеха да ги заподозрат и да не могат да действат скришом, а можеха и да ги заловят, преди да са постигнали успех. Дори да успееха, щеше да има бой — първата истинска битка за него. Щеше да има ранени и убити хора, и той можеше да се окаже между извадилите лош късмет. Стомахът му се бе свил от страх. Алиена щеше да е там и щеше да разбере, ако го победят. От друга страна щеше да е там и да види триумфа му, ако победителят е той. Уилям си представи как нахлува в спалнята й с окървавен меч в ръката. Тогава щеше да съжали, че му се е присмивала.

Откъм замъка доехтя звукът на камбаната за утринната служба.

Уилям кимна, за да даде знак. Двама мъже се откъснаха от групата и тръгнаха през полята към замъка. Бяха Реймънд и Ранулф, мускулести бойци със сурови лица, няколко години по-големи от него. Уилям лично ги бе избрал: баща му беше дал пълна власт. Той самият щеше да води главната атака.

Загледа се след Реймънд и Ранулф, докато крачеха енергично през замръзналото поле. Преди да стигнат до замъка махна на Уолтър, сръга коня си и двамата поеха в тръс през полята. Стражите на бойниците щяха да видят две отделни двойки да се приближават в ранни зори към замъка, едната спешена, а другата — на коне. Изглеждаше съвсем невинно.

Разчетът на времето бе точен. Двамата с Уолтър подминаха Реймънд и Ранулф на стотина крачки от крепостта. Щом стигнаха моста, слязоха от конете. Сърцето на младежа беше скочило в гърлото. Ако объркаше тази част, цялата атака щеше да се провали.

При портата имаше двама стражи. Уилям имаше кошмарно подозрение, че ще ги чака засада, дванайсетина войници ще изскочат от някое укритие и ще го насекат на парчета. Пазачите изглеждаха бдителни, но не и неспокойни. Не носеха броня. Уилям и Уолтър бяха с плетени ризници под наметалата си.

Стомахът на Уилям се беше стегнал на топка. Не можеше да преглътне. Един от стражите го позна.

— Здравейте, лорд Уилям — поздрави го той добродушно. — Пак на ухажване сте дошъл, а?

— О, Господи — с изтънял глас промълви младият лорд, а после заби камата си в корема на пазача и я изви нагоре под гръдния кош към сърцето му.

Мъжът изохка, свлече се и отвори уста да изкрещи. Шумът можеше да развали всичко. Обзет от паника и объркан, Уилям си издърпа камата, заби я в отворената му уста и натика острието до гърлото му, за да го запуши. Вместо крясък от устата на мъжа бликна кръв. Очите му се затвориха. Докато пазачът падаше на земята, Уилям успя да извади ножа си.

Конят му се беше дръпнал встрани, уплашен от резките движения. Младежът го хвана за юздите и погледна към Уолтър, който се беше заел с другия. Беше се справил по-ефикасно, прерязал му бе гърлото, тъй че пазачът издъхна в мълчание. „Трябва да запомня това“, помисли си Уилям. „Другия път, когато ми се наложи да накарам някого да замълчи“. А после си каза: „Успях! Убих човек!“

Усети, че страхът вече го е напуснал.

Подаде юздите на коняря си и затича нагоре по лъкатушещото стълбище към стражевата сграда. На горния етаж имаше стая с макара за вдигане на подвижния мост. Посече с меча си дебелото въже. Два удара се оказаха достатъчни да го откъсне. Пусна през прозореца освободения край. Въжето падна на брега и тихо се плъзна в рова. Цопването му едва се чу. Мостът вече не можеше да се вдигне пред щурмуващия отряд на баща му. Това бе един от детайлите, за които се бе сетил предната нощ.

Реймънд и Ранулф стигнаха до караулното точно когато Уилям се спусна от стълбите. Първата им работа беше да съборят грамадните дъбови обковани с желязо крила на портата, които затваряха арката, водеща от моста към двора. Двамата извадиха дървен чук и длето и започнаха да къртят хоросана около яките железни панти. Ударите на инструментите издаваха тъп звук, който звучеше кошмарно силно за Уилям.

Той бързо издърпа двамата мъртви стражи в караулната стаичка. След като всички бяха на службата, имаше голям шанс да не ги видят, преди да е станало късно.