Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Скоро пред погледа му се появиха още двама подранили конници. Препускаха бързо към замъка и задминаха първата двойка. Подкараха конете си по дървения мост към караулното. И четиримата щяха да почакат да свърши службата, за да могат да си свършат работата, за която бяха дошли, защото всички, освен дежурните пазачи, присъстваха на литургията.

Изведнъж един глас го стресна и Джак подскочи.

— Тук си бил, значи. — Беше майка му. Обърна се към нея и тя веднага разбра, че е разстроен. — Какво има?

Искаше му се да получи утеха от нея, но стегна сърцето си и попита:

— Аз имах ли баща?

— Да — отвърна му тя. — Всеки си има баща. — Коленичи до него.

Джак извърна лице настрани. Унижението му беше по нейна вина, защото не беше му казала за баща му.

— Какво се е случило с него?

— Той умря.

— Когато съм бил малък ли?

— Преди да се родиш.

— Как е могъл да ми бъде баща, ако е умрял, преди да се родя?

— Бебетата израстват от семе. Семето идва от мъжкия член и се посажда в женската утроба. После семето израства в бебе в корема и когато е готово, излиза навън.

Джак помълча малко, докато осмисли чутото. Подозираше, че беше свързано с онова, което те правеха нощем.

— Том ще посади ли семе в теб?

— Може би.

— Тогава ще имаш ново бебе.

Тя кимна.

— Брат за теб. Би ли ти харесало?

— Все ми е едно — отвърна той. — Том вече те отне от мен. С един брат няма да е по-различно.

Тя сложи ръка на рамото му и го прегърна.

— Никой никога няма да ме отнеме от теб.

От това му стана по-добре.

Поседяха малко, а после тя каза:

— Студено е тук. Хайде да идем да седнем край огъня, докато стане време за закуска.

Той кимна. Станаха и тръгнаха обратно по крепостната стена, после се спуснаха тичешком към двора. Четиримата посетители не се виждаха. Може би бяха отишли в параклиса.

Докато вървеше с майка си по моста към горния двор, Джак попита:

— Как се казваше моят баща?

— Джак, също като теб. Наричаха го Джак Шеърбърг.

Това го зарадва. Имаше същото име като баща си.

— Значи ако има друг Джак, мога да кажа на хората, че съм Джак Джаксън.

— Можеш. Хората невинаги ще те наричат както ти искаш, но можеш да опиташ.

Джак кимна. Вече му беше по-добре. Щеше да мисли за себе си като за Джак Джаксън. Вече не беше го срам. Поне знаеше за бащите, а знаеше и името на своя. Джак Шеърбърг.

Стигнаха до портала на горния двор. Нямаше никакви пазачи. Майка му се спря намръщена.

— Имам много странното чувство, че тук става нещо необичайно — рече тя. Гласът й бе спокоен и равен, но имаше нотка страх в него, която смрази момчето и го обзе предчувствие за беда.

Елън пристъпи в малката караулка в подножието на стражевата кула. Малко след това Джак я чу как ахна. Влезе след нея. Тя стоеше стъписана, с ръка на устата и втренчена в пода.

Пазачът лежеше по гръб, с отпуснати ръце до хълбоците. Гърлото му беше срязано, на пода около него имаше локва кръв и несъмнено бе мъртъв.

Уилям Хамли и баща му потеглиха посред нощ с близо сто рицари и войници. Майка му яздеше в ариергарда. Осветената от запалените факли войска, с лица, загърнати заради студа, трябваше да е ужасила обитателите на селата, през които изтрополиха на път към Ърлскасъл. Когато стигнаха кръстопътя, все още бе тъмно като катран. Оттам поведоха конете, за да отдъхнат и да се придвижат колкото се може по-безшумно. На разсъмване се скриха в горите срещу полята около замъка на граф Бартоломю.

Уилям всъщност не беше преброил бойците, които бе видял в замъка — пропуск, заради който майка му го нахока безмилостно, въпреки че както бе изтъкнал, повечето мъже, които видя там, чакаха да ги пратят по задачи, а други можеше да са дошли след неговото заминаване, тъй че броенето нямаше да е достоверно. Но все пак щеше да е по-добре от нищо, както каза баща му. Пресметна обаче, че е видял около четирийсет мъже, тъй че ако не бе настъпила някаква голяма промяна в следващите часове, Хамли щяха да имат превъзходство с над двама срещу един.

Изобщо не бе достатъчно за обсада, разбира се. Те обаче бяха съставили план как да завземат крепостта. Проблемът беше, че нападащата войска щеше да бъде забелязана от наблюдателите и замъкът щеше да е затворен много преди да стигнат до него. Отговорът бе да се измисли начин крепостта да остане отворена, докато войската се придвижи от укритието си в горите.

Разбира се, майка му реши и този проблем.

— Трябва ни суматоха — каза тя, като почеса отока на брадичката си. — Нещо, което да ги хвърли в паника, тъй че да не забележат войската, докато не стане много късно. Например пожар.