Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

За миг Уилям се озадачи. Другият подвижен мост, който водеше към входа на замъка, имаше голямо колело. Него двамата с Уолтър можеха да вдигнат. После осъзна, че външният мост го прибираха всяка нощ, докато този се вдигаше само при извънредни случаи.

Все едно, нищо нямаше да се спечели от размишления. Въпросът беше какво да се направи по-натам. Като не можеше да вдигне моста, можеше поне да заключи портата, което със сигурност щеше да забави графа.

Затича се надолу по стълбите, следван от слугата си. Когато стигна долната площадка, се стъписа. Явно не всички бяха на литургията. От караулното излязоха жена и дете.

Уилям замръзна на място. Позна я веднага. Беше жената на строителя, същата, която се опита да купи предния ден за фунт сребро. Тя също го видя и пронизващите й очи с меден цвят се взряха право в него. Уилям дори не си помисли да се престори на невинен гост, чакащ за среща с графа: знаеше, че няма да я заблуди. Трябваше да й попречи да вдигне тревога. А единственият начин бе да я убие, тихо и безшумно, както бяха направили с пазачите.

Всевиждащите й очи отгатнаха намерението, изписано на лицето му. Сграбчи ръката на детето и се обърна. Уилям посегна към нея, но се оказа много бърза. Втурна се през двора към цитаделата, а двамата с Уолтър се завтекоха след нея.

Бягаше много пъргаво, а двамата бяха с ризници и носеха тежки оръжия. Стигна до стълбището, което водеше към голямата зала. Щом затича нагоре по стъпалата, запищя. Уилям се озърна към стените наоколо. Писъкът бе привлякъл вниманието на поне двама от стражите. Играта свърши. Уилям се спря в подножието на стълбите, тежко задъхан, Уолтър — също. Двама стражи, после трима, четирима, заслизаха бежешком от бойниците долу на двора. Жената се скри в цитаделата, без да пуска ръката на сина си. Вече не беше важна за тях: след като стражите бяха предупредени, нямаше смисъл да я убиват.

Двамата с Уолтър извадиха мечовете си и застанаха рамо до рамо, готови да се бият за живота си.

Свещеникът вдигаше нафората над олтара, когато Том усети, че нещо с конете не е наред. Чуваха се цвилене и тропот, много повече от обичайното. След миг някой прекъсна тихото монотонно мърморене на отеца на латински, като извика високо:

— Мирише ми на пушек!

Том също го подуши, както и всички останали. Беше по-висок от другите и ако се надигнеше на пръсти, можеше да надникне навън през прозорците на параклиса. Пристъпи до стената и погледна. Конюшнята гореше.

— Пожар! — изкрещя той и преди да успее да добави нещо, гласът му бе заглушен от виковете на другите. Заблъскаха се към вратата. Литургията бе забравена. Том задържа Марта от страх да не пострада в тълпата и каза на Алфред да остане с тях. Зачуди се къде ли можеха да са Елън и Джак.

След малко в параклиса вече нямаше никой, освен тях тримата и ядосания свещеник.

Том изведе децата навън. Някои от хората развързваха конете, за да ги спасят, други вадеха вода от кладенеца, за да потушат пламъците. Не можа да види Елън. Освободените коне се втурнаха из двора, наплашени от пожара и тичащите и викащи хора. Тропотът на копита бе оглушителен. Том се вслуша за миг и се намръщи: всъщност беше прекалено оглушителен — звучеше по-скоро като от сто коня, отколкото от двайсет-трийсет. Изведнъж го порази ужасно предчувствие.

— Постой тук замалко, Марта. Алфред, ти я наглеждай.

Обърна се и затича по насипа към бойниците на върха. Склонът беше стръмен и трябваше да позабави, преди да стигне горе. На билото, тежко задъхан, погледна навън.

Предположението му се оказа вярно и сърцето му се стегна в ледената хватка на страха. Войска конници, осемдесет до сто на брой, връхлиташе през жълтите поля към замъка. Гледката бе страховита. Том виждаше металния блясък на ризниците и извадените мечове. Конете препускаха в галоп, изпънали вратове и мъглата от топлия им дъх се вдигаше от ноздрите им. Ездачите бяха изгърбени в седлата си, мрачни и решителни. Нямаше викове и рев, само оглушителния тътен на стотиците биещи в земята копита.

Том погледна назад към двора на замъка. Защо никой не можеше да чуе тази войска? Защото звукът от копитата се приглушаваше от стените и се сливаше с шума от суматохата в двора. Защо стражите не бяха видели нищо? Защото всички бяха оставили постовете си, за да се борят с огъня. Това нападение бе майсторски замислено от някой умен човек. Само Том можеше да вдигне тревогата.

А къде беше Елън?

Очите му пробягаха из двора, докато тропотът от нападателите се приближаваше. Гъстият бял дим от горящата конюшня му пречеше на гледката. Не можеше да види Елън.