Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Спасявай се! — изрева той на Том.

В този момент нападателите изригнаха от арката на долните порти и разпръснаха отбраняващите рицари. Строителят се обърна и затича по моста.

Петнайсет-двайсет души от хората на графа стояха при втория портал, готови да защитят горния двор. Отдръпнаха се да го пропуснат. Когато редиците им отново се стегнаха, той чу тропота на копита по моста зад гърба си. Защитниците вече нямаха шанс. Мина му през ума, че това бе едно умно замислено и съвършено изпълнено нападение. Но главната му мисъл бе за Елън и децата. Сто жадни за кръв въоръжени мъже всеки миг щяха да се нахвърлят върху тях. Затича колкото му сили държат през горния двор към цитаделата.

Спря се по средата на дървените стъпала, които водеха към главната зала и се озърна назад. Бранителите на втория портал бяха почти моментално разпръснати от връхлитащите конници. Граф Бартоломю беше на стълбите зад Том. Оставаше им време само колкото да влязат в цитаделата и да вдигнат стълбището вътре. Том затича колкото краката му държат нагоре по стъпалата, скочи към залата и… Нападателите се оказаха далеч по-умни, отколкото ги бе оценил.

Челният им отряд, който бе разбил портите, срязал въжето на подвижния мост и запалил пожара, беше изпълнил още една задача — бяха се промъкнали и устроили засада на всички, които потърсеха убежище тук.

Сега стояха точно зад прага на голямата зала, четирима мъже с мрачни лица, облечени в плетени ризници. Около тях по пода лежаха окървавените тела на убити и ранени рицари на графа, посечени при опит да проникнат вътре. А водачът на този челен отряд, стъписа се Том щом го видя, бе Уилям Хамли.

Зяпна го изумен. Очите на Уилям бяха широко отворени, жадни за кръв. Строителят за миг си помисли, че младият благородник ще го посече, но преди да му остане време да се уплаши, един от съратниците на Уилям го дръпна вътре и го избута встрани от пътя си.

Значи Хамли нападаха замъка на граф Бартоломю. Но защо?

Всички слуги и деца се бяха скупчили уплашени в другия край на залата. Убиваха само въоръжени мъже. Том огледа лицата на пленниците и за огромно облекчение видя сред тях Алфред, Марта, Елън и Джак, плътно един до друг и разтреперани от ужас, но иначе живи и явно невредими.

Преди да успее да тръгне към тях, при входа започна бой. Граф Бартоломю и двама от рицарите му нахлуха вътре и бяха спрени от застаналите в засада войници на Хамли. Един от мъжете на графа бе посечен мигновено, но другият защити господаря си с вдигнатата си сабя. Още няколко от хората на Бартоломю нахлуха отвън и започна отчаяна ръкопашна схватка с ножове и юмруци, тъй като нямаше място за вадене на дълъг меч. За миг изглеждаше, че хората на графа ще надделеят. После някои от тях се обърнаха и започнаха да се отбраняват откъм тила: щурмуващата войска явно бе проникнала в горния двор и сега се изкачваше по стълбището и нападаше цитаделата.

Нечий мощен глас изрева:

— Стой!

Мъжете от двете страни застанаха в отбрана и боят секна.

Същият глас извика:

— Бартоломю от Шайринг, ще се предадеш ли?

Том видя как графът се обърна и погледна през вратата. Рицарите се отдръпнаха встрани, за да не скриват гледката му.

— Хамли — промълви графът невярващо. След това повиши глас и отвърна:

— Ще пощадиш ли семейството и слугите ми?

— Да.

— Ще се закълнеш ли?

— Кълна се в кръста, ако се предадеш.

— Предавам се — заяви Бартоломю.

Отвън се разнесоха ликуващи викове.

Том се обърна. Марта притича през залата към него. Вдигна я и прегърна Елън.

— Спасени сме — промълви Елън със сълзи на очите. — Всички. Спасени сме.

— Спасени — отвърна Том с горчивина. — И отново несретници.

Уилям изведнъж млъкна. Беше синът на лорд Пърси и беше недостойно за него да реве и подвиква като прост наемник. Стегна лицето си в израз на господарско доволство.

Бяха спечелили. Бе осъществил плана, не и без някои пречки, но все пак беше сработил и нападението бе успяло главно благодарение на неговия челен удар. Бе изгубил броя на мъжете, убити или осакатени от него, но самият той беше останал непокътнат. Порази го една мисъл. Твърде много кръв имаше по лицето си за човек, останал невредим. Когато я изтри, появи се нова. Трябваше да е негова. Опипа лицето си, после главата. Част от косата му я нямаше и щом докосна с пръсти черепа, опари го като огън. Не беше носил шлем, защото щеше да изглежда подозрително. Сега, след като разбра, че е ранен, започна да го боли. Все едно. Една рана беше белег за храброст.