Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Том най-сетне долови тревожната нотка в гласа й.

— Какво му е лошото на Кингсбридж? — попита я той.

— Била съм там. Повече от един ден път е.

Джак разбра, че не дължината на пътя притесняваше майка му, ала Том не се досети.

— Малко повече е — отвърна той. — Може да стигнем там до утре по обед.

— Добре.

Тръгнаха отново.

Малко след това Джак започна да усеща болка в корема си. В началото се зачуди от какво е. Не беше пострадал в замъка, а Алфред не беше го удрял с юмрук вече от два дни. Но после се сети.

Отново беше гладен.

Катедралата Кингсбридж не беше привлекателна гледка. Беше ниска, тромава, масивна сграда с дебели стени и тесни прозорци. Строена бе много преди времето на Том, когато строителите все още не разбираха важността на пропорцията. Поколението на Том знаеше, че една добрата права стена е по-здрава от дебелата и че стените може да се накъсат с големи прозорци, стига арките им да са съвършен полукръг. От разстояние църквата изглеждаше изкривена, а когато Том се приближи, видя защо е така: една от близначните кули в западния край се беше срутила. Това го зарадва. Новият приор навярно щеше да иска да я възстанови. Надеждата го накара да забърза. Да го наемат, както го бяха наели в Ърлскасъл, а след това да види новия си работодател победен в битка и пленен, беше съкрушително. Чувстваше, че няма да може да преживее друго такова разочарование.

Озърна се към Елън. Боеше се, че всеки момент можеше да реши, че няма да си намери работа преди всички да измрат от глад и щеше да го остави. Тя му се усмихна, после отново се намръщи, щом се загледа към надвисналото пред тях туловище на катедралата. Беше забелязал, че жената винаги се чувства неловко в близост до свещеници и монаси. Зачуди се дали не бе гузна от това, че двамата все още не бяха се венчали пред очите на Църквата.

В двора на манастира кипеше трескава дейност. Том беше виждал както задрямали, така и оживени манастири, но Кингсбридж беше изключителен. Изглеждаше все едно, че му правят пролетно почистване три месеца предварително. Пред конюшнята двама монаси тимаряха коне, а трети почистваше сбруя, докато послушници изриваха торта от яслите. Други монаси метяха и търкаха къщата за гости до конюшнята, а товар със слама пред входа чакаше, за да покрие излъскания под.

Никой не работеше на срутената кула обаче. Том огледа останалата от нея купчина камъни. Срутването беше станало преди няколко години, защото начупените ръбове на камъните бяха затъпени от студ и дъжд, изроненият хоросан се беше отмил, а купчината зидария бе затънала до около педя в меката пръст. Беше забележително, че ремонтът е оставен несвършен толкова дълго, защото катедралните църкви уж трябваше да са престижни. Старият приор сигурно е бил немарлив или некадърен, а може би и двете. Том сигурно беше дошъл точно в момента, когато монасите замисляха възстановяването. Крайно време беше да извади малко късмет.

— Никой не ме познава — промълви Елън.

— Кога си била тук? — попита я Том.

— Преди тринайсет години.

— Нищо чудно, забравили са те.

Щом подминаха западната фасада на църквата, строителят отвори една от големите дървени врати и надникна вътре. Храмът бе с дебели колони и стар дървен таван, но тънеше в сумрак. Няколко монаси обаче варосваха стените с четки с дълги дръжки, а други метяха пръстения под. Новият приор явно искаше мястото да светне. Това беше обещаващ знак. Притвори дверите.

Зад църквата, в кухненския двор няколко послушници стояха около корито с мръсна вода и стържеха с остри камъни натрупалите се сажди и мазнина от готварските котли и други домакински съдове. Кокалчетата на пръстите им бяха ожулени и зачервени от непрекъснатото топене в ледената вода. Като видяха Елън, те се закикотиха и извърнаха очи.

Том попита един изчервен от свян послушник къде може да намери иконома на манастира. Строго казано, трябваше да попита за сакриста, защото състоянието на църквата беше негова отговорност. Но икономите бяха по-достъпни, а и все едно, накрая приорът щеше да вземе решението. Послушникът го упъти към приземието на една от сградите около двора. Строителят мина през отворената врата, а Елън и децата го последваха. Всички се спряха вътре и присвиха очи в сумрака.

Тази сграда беше по-нова и по-здраво съградена от храма, прецени веднага Том. Въздухът бе сух и не миришеше на гнило. Всъщност смесените миризми на складираните храни жегнаха стомаха му, защото не беше ял вече от два дни. Щом очите му се приспособиха, видя, че приземието е с хубав под с каменни плочи, с ниски дебели колони и сводест тунелен покрив. След малко забеляза един висок, плешив мъж, който гребеше с лъжица сол от едно буре и я пресипваше в котле.